— Няма да ме учиш, а само ще изпълняваш онова, което ти казвам!
— Тогава ми дай ключа!
Това искане, колкото и просто и естествено да беше, не се схождаше с моите намерения, но за да разсея подозренията, бях принуден да го изпълня.
— Ето го, но ти забранявам да отваряш тази врата, преди да настъпи денят.
— Кое име да кажа пред Цианг-ки-ума, когато говоря за теб?
Не можех да измисля друго освен това, което ми беше дал Конг-ни.
— Казвам се Куанг-си-та-се.
— Твоето име е по-хубаво и по-знатно от моето. Ще те слушам във всяко отношение.
— Тогава погрижи се за храна за слугинята в лодката! Вие сте я оставили гладна и жадна. Така ли ви беше заповядано от Куанг-ки-ума?
— Господарю, ти сам знаеш как трябва да бъдат държани пленниците. Ако гладуват и жадуват, те се съгласяват по-лесно с онова, което се иска от тях.
— Zounds, Чарли, свършихте ли вече с преговорите си? — чух в това време гласа на капитана. — Вие говорите помежду си толкова ужасен китайски, че е невъзможно да се разбере и една-единствена дума!
— Свърших, значи можем да тръгваме.
— Well! Ho преди това искам да кажа на тези хора какво мисля за тях.
— Сторете го, капитане. Това няма да им навреди.
— Кажете ми преди това как се казва «сбогом» на китайски!
— Цинг-леао.
— Цинг-леао, цинг-леао. Няма да го забравя накрая на речта си!
И както винаги, той зае геройска поза.
— Господа пиратинг, разбойницинги обесницинг! Виенг трябвашенг да видитенг, че ние дваматанг, сме вашинг висшинг главатаринг. Вие ще признаетенг…
— Цинг-леао! — повтори той тихо, като се извърна настрани. След това продължи високо:
— … че ниенг сме хоранг, които не се страхуванг нито от дяволанг, нито от васинг. Чарлунг преби вашият капитанинг…
— Цинг-леао! — прошепна той отново настрана.
— А аз, капитанинг Търнингстайнинг ще счупя главатанг на всекигонг, който посмеенг данг ни закачинг…
— Цинг-леао — чу се тихичко за трети път.
— … или сенг разбунтуванг против насенг. Сега ниенг си отиваменг. Запазетенг добринг споменинг за насенг! Цинг-леао, сбогоминг, лека нощенг!
Разбойниците изслушаха тази единствена по рода си реч с дължимото внимание и дори и преводачът този път не се усмихна. Разбира се, и аз трябваше да кажа няколко думи. Направих това съвсем кратко:
— Ние си отиваме, Инг-па-цунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави от мен Кианг-лу!
Напуснахме храма, който би могъл да бъде за нас толкова съдбоносен. Осветиха ни пътя до водата с няколко книжни фенера. Тяхната светлина не беше достатъчно силна, за да огледаме постройката отвън. При кея имаше няколко лодки, в една от които се качихме. Беше същата, с която пристигнахме, и същите хора, които ни бяха докарали, се качиха, за да ни отведат.
Младият офицер се беше погрижил за вода за пиене и плодове, така не холандката можеше да утоли глада и жаждата си.
— Слава Богу, че аз, бедното създание, намирам тук вечеря! — каза тя. — Тук няма дивеч, нито бут, нито печено месо, но все пак ще затисна глада си и болките, които имам в стомаха.
Тази така добра «девойка», както сама се беше нарекла, из-гълта за десет минути огромно количество провизии, с които биха могли да се нахранят няколко души, само за да успокои «болките си в стомаха» и беше наистина смешно да се чуят смаяните възклицания на китайците, които обикновено се задоволяват с много малко храна.
След като се съвзе по този начин, тя стана разговорлива. Научих, че се казва Ана Келцер, и чух най-подробната й биография. Изненадваше се, че беше сметната не само от пиратите, а и от всички други за своята господарка, и заяви енергично, че ще иска обесването на всички разбойници.
Това накара и самия мен да се замисля какво отношение трябваше да взема към речните пирати. До известна степен беше мой дълг да съобщя онова, което бях научил, на полицията, но какви неприятности и губене на време щяха да произлязат от всичко това! А не биваше да забравям опасността, която можех да си навлека по този начин, без да слагам в сметката, че тези показания щяха да бъдат предателство към Конг-ни, който се беше показал толкова необикновено благодарен към мен.
Един вик на капитана ме извади от тези размишления:
— Слушайте, Чарли! Не беше ли това шум от гребла зад нас?
Ослушах се и долових онзи звук, който не може да се оприличи на никакъв друг и се получава при потапянето на весла във вода.
— Зад нас идва лодка, капитане!
— Yes! Ho каква? Смятам, че имаме донякъде причини да бъдем предпазливи.