— Ще обичат ли господата да офейкат? — извика тя. — Или искат да счупя и краката им!
— Помощ, Чарли! — извика в тоя миг капитанът. Огледах се и видях, че той беше повален на земята и с мъка се бранеше от нападателя си. Ударих джиахура едновременно и с двата си пестника. Той се преметна и падна във водата. Отхвърлих двамата китайци настрана и се спуснах на помощ на Търнърстайк.
— Внимавайте, господине! — извика храбрата готвачка. — Те идват през канала като риби!
Помогнах на капитана и тъкмо исках да се обърна към канала, когато бях ударен с весло по главата така, че за миг не чувах и не виждах нищо. Почувствувах, че съм полузамаян, и действувам като насън. Видях няколко фигури, които изскочиха от водата и грабнаха захвърлените весла. Това бяха гребците от нашата лодка, които бяха преплували, за да дойдат на помощ на своите. Видях капитана да удря като побеснял около себе си. Готвачката също размахваше греблото. Ударът по тила ми беше парализирал нервите. Веслото ми се видя много тежко и аз извадих двата си револвера.
Когато дадох първите изстрели, чух гласа на Търнърстайк:
— Гръм и мълния, съвсем бях забравил за тези неща! Трябва да се използуват. Дванадесет изстрела, това правят дванадесет негодници по-малко.
Разнесоха се и неговите гърмежи. Видях нашите неприятели да скачат в лодките и изпратих след тях толкова куршуми, колкото още имаше в револверите ми. Не вярвам някой от тях да беше улучен, защото ръцете ми трепереха от необикновена слабост. А и Търнърстайк сигурно не беше пролял много кръв, защото той открай време стреляше лошо.
Въпреки това честата стрелба беше направила своето — хората на Дракона изчезнаха, за съжаление с тях и лодката ни.
— Накъде бързате толкова? — извика Търнърстайк след тях. — Подли страхливцинг, мизерни зайцинг! Еланг насаменг сега, монголец такъв! Капитанинг Търнингстайнинг иска да те уда-ринг по муцунатанг за сбогоминг!
— Изчезнаха! — каза готвачката, която ни беше помогнала толкова много. — Как сте сега, господине?
— Не много добре, госпожице Ана — отърнах аз, като се мъчех да говоря по-разбрано. — Удариха ме… доста зле… по главата.
— Какво е това, Чарли? — запита Търнърстайк загрижен. — Вие заеквате като пиян! Да не би да са ви ударили по тила?
— Да, там!
— Това е лошо! Можете да ме удряте колкото си щете по челото и темето. Но в тила се намира животът, точно както кормилото на кораба и ако то се повреди, свършено е с пътуването. Какво трябва да правим?
— Не много нещо. Трябва ми само почивка и хлад.
— Можете да имате и двете. Тук има вода колкото щете, а преди да се разсъмне няма да можем да напуснем това нещастно място, така че имате време да се съвземете.
Водата стигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка дупка, която веднага се напълни с вода, и като легнах по гръб, потопих тила си в нея.
— Колко е практичен! — каза капитанът. — Така не му трябват нито компреси, нито болногледачка.
— Не мога ли да ви помогна с нещо, господине? — запита холандката.
— Благодаря. На самата вас липсват всякакви удобства.
— Няма значение. Ще легна на земята и ще се опитам да заспя.
Капитанът й помогна да си направи възглавница от клоните на китайска върба, която, разбира се, не може да се сравнява с мекотата на пухено легло. След това тя легна и скоро силно хъркане ни показа, че нищо не пречи на нашата спътница да спи на открито, където всъщност въздухът беше много приятен.
— Нямаше ли да бъде по-добре да потърсим някое друго място, Чарли? — запита капитанът.
— Защо?
— Защото мисля, че тези хора могат да се върнат.
— Няма да посмеят.
— Смятате ли? В такъв случай fie бих могъл да направя нищо по-хубаво, освен да си приготвя и аз една възглавница. Не мисля, че тук ще се намери някой толкова любезен, че да ни донесе по-добра постеля.
— Легнете си. Аз ще пазя.
— Но дали ще можете. Струва ми се, че сте замаян и много лесно ще заспите.
— Не се безпокойте. Водата ме държи бодър.
— Well! Ето че леглото е готово. Събудете ме след един час, за да ви сменя. Лека нощ, Чарли!
— Лека нощ, капитане!
След няколко минути солото на хъркащата готвачка се превърна в дует, способен да изплаши речните пирати, ако им хрумнеше да се върнат. Над мен блещукаха звездите на Средната империя. Гледах към тях дълго, дълго време и чудно спокойствие настъпи в мен при мисълта, че един Всемогъщ и Милостив Баща бди над нас, в която и част на земята да се намираме. Всичките ми мисли и чувства се сляха в няма молитва, докато очите ми натежаха. Търнърстайк имаше право — аз заспах…