Глава 2
В Куанг-ти-миао
Когато се събудих, утрото вече беше настъпило. Но аз положително щях да спя повече, ако при едно извръщане на главата, лицето ми не беше попаднало във водата. Цялата ми умора и всички последствия от удара с греблото бяха изчезнали. Изправих се. Дълбоките следи в меката почва бяха единствените остатъци, които се забелязваха от нощната борба, и въпреки че съсредоточих цялото си внимание, не можах да открия нито капчица кръв, която би ми показала, че някой от нашите куршуми е улучил целта си.
Далеч на северния хоризонт се виждаха стените на Куанг-ти-миао, а в противоположната посока дълъг мъглив слой показваше на какво разстояние се намирахме от реката. Трябваше да вървим най-много половин час, за да стигнем дотам.
Събудих капитана:
— Хей, кораб — ееей!
Търнърстайк веднага скочи на крака.
— Ахой!… Кораб «Вихърът» от… гръм и мълния, вие ли бяхте, Чарли? Не бих искал да мисля, че ме смятате за глупак… хм, на каква ширина се намираме тук на котва?
— Моля ви се, капитане, поставете за малко главата си тук, в тази дупка с вода, и веднага ще дойдете на себе си!
— А, наистина! Там, отвъд, се намира храмът с идолите, ето реката, а тук е холандската лейди, която може да изяде страхотни количества дини, маслини и орехи…
— Но затова пък умее да държи добре и веслото, капитане!
— Зная! Великолепна жена е тя. Удряше като истински моряк. Да я събудим ли?
— Навярно ще бъде необходимо.
— Хубаво! Ще направя това сам.
Той пристъпи към спящата холандка.
— Пет, лейди, мисис, мис!… Не бихте ли била така добра да отворите очите си? Слънцето вече отдавна вдигна котва.
Холандката се изправи.
— Добро утро, господа! Много ли съм спала?
— Добро утро! Аз също току-що разпънах платната си. Но той трябва да е станал отдавна.
— Как е главата ви, господине? — обърна се тя към мен угрижена.
— Благодаря, госпожице. Мина ми напълно. Ще тръгваме ли, капитане?
— Не мисля, че тук имаме да правим още нещо. Можем да се оттеглим с чест, защото сме господари на бойното поле.
— Цялата тази работа обаче беше също така и много неприятна, а за голяма слава не може да става и дума, защото заплатихме с целия си багаж и лодката, която бяхме завладели.
— Това всъщност е много вярно. Но ние освободихме една лейди, Чарли, точно както се пише по романите и може да се види в театрите. Хиляди хора не са направили такова нещо през целия си живот и за него човек може да разказва с гордост, когато се върне у дома си. Виждате ли, Чарли, това, което казвате, е истина. Човек трябва да отиде по широкия свят, за да опознае страните и хората, а щом е изучил един толкова мъчен език, какъвто е китайският, не му трябва много, за да пише такива книги и истории, каквито пишете вие.
— Недейте да се заблуждавате, капитане! Китайският език не е по-мъчен от кой да е друг. Така казват само хората, които не са се запознали никак с него.
— Well, но ние двамата го познаваме основно, нали? Много бих искал да знам какво биха казали всички в Хобокен, при майка Тик, като чуят стария Фрик Търнърстайк да говори свободно китайски. Това положително ще бъде най-голямото чудо, което се е случвало там от дълги години. Не мислите ли и вие така, Чарли?
— Напълно съм убеден, че всички ще се смеят. Но да тръгваме. Стоенето ни тук е безцелно.
— Много ми се иска да не отивам веднага до реката, а да се върна в храма, за да поговоря още малко с хората на Дракона.
— Може би и това ще стане, защото ние ще помолим за помощ първия европейски или американски кораб, който срещнем.
— Значи вие не смятате да подавате оплакване при китайските власти?
— Ще видим.
Отправихме се към главния канал и вървяхме покрай него до реката. Точно когато стигнахме до нея, оттам се зададе холандска лодка, която пътуваше надолу по течението. Това беше много щастливо обстоятелство. Извикахме я и тя се приближи.
— Накъде отивате? — запита капитанът, когато лодката спря на брега.
— Към Макао, кораб «Де Валк» от Амстердам.
— Искате ли да ни направите една услуга?
— Каква?
— Тук има една лейди от Макао, която речните пирати бяха отвлекли в плен. Ние я освободихме. Искате ли да я вземете?
— Холандка, нали?
— Yes. Много добра жена, мога да ви уверя в това.
— Нека се качва.
— А пътните аз ще ги платя.
— Кой сте вие?
— Капитан Търнърстайк от «Вихър», Ню Йорк.
— Честен човек сте вие, минхер. Пътуването няма да струва нищо. Нали тя е наша съотечественица.