— Може да откраднем три коня тази вечер и да избягаме в равнината — предложи Мемнон, но аз остро му отвърнах:
— Ти си принцът на Египет, а не някакъв крадец.
Той се усмихна.
— За един от тези коне, бих прерязвал гърла като най-злия разбойник в Тива.
Докато спорехме, изведнъж дочухме гласове. Потърсихме по-надеждно убежище и се скрихме.
Гласовете се усилиха. Появиха се няколко жени. Те спряха под нас до брега на реката. Трите бяха възрастни, а едната беше момиче. Жените носеха сиви роби и черни кърпи на главите си. Помислих, че са слугини или бавачки. Тогава не знаех, че са тъмничарки, защото се отнасяха с необичайно внимание към момичето.
То бе високо и стройно и когато пристъпваше, напомняше на бамбуково стебло, подухвано от вятъра. Носеше синя къса роба, изтъкана от вълна, която не покриваше коленете й. Въпреки че бе обута в меки къси ботуши, забелязах, че краката й са стройни и дълги. Жените спряха точно под нашето скривалище и една от възрастните започна да съблича момичето. Другите две напълниха гърнетата, които носеха на главите си, с вода от Нил. Течението все още бе много бързо и никой не би могъл безопасно да навлезе в реката. Явно те възнамеряваха да изкъпят момичето с тези съдове.
Едната жена свали дрехата на момичето и то остана голо на брега. Чух как Мемнон ахна. Погледнах към него. Бе забравил напълно решението си да краде коне.
Докато двете жени поливаха момичето, третата я търкаше със сгъната кърпа. Момичето бе вдигнало ръце над главата си и бавно се въртеше, за да могат да измият всяка част на тялото й. Тя се смееше и пищеше от студената вода.
Косата й бе гъста и на ситни къдрици и цветът на кожата й бе тъмен. Чертите й бяха деликатни, а носът — прав. Устните й бяха плътни, а очите й бяха големи и тъмни. Миглите й бяха толкова гъсти, че се сливаха в една тъмна линия. Беше красива. Познавах само една жена, която бе по-хубава от нея.
Неочаквано тя каза нещо на жените. Те се отстраниха и тя започна да се катери, за да се прикрие от компаньонките си, но ние все още я виждахме. Тя бързо се огледа, но не ни забеляза. Явно студената вода й бе въздействала, защото бързо клекна.
Мемнон тихо изръмжа. Силното желание му бе причинило болка. Момичето скочи на крака и погледна право към него. Принцът бе застанал малко встрани от нас. Тя го забеляза.
Двамата се гледаха. Момичето трепереше, тъмните й очи бяха огромни. Очаквах тя да побегне или изпищи. Вместо това погледна назад, за да е сигурна, че жените не са я последвали. Сетне отново се обърна към Мемнон и с тих мил глас попита нещо и протегна ръка към него.
— Не те разбирам — прошепна той и разтвори ръце.
Момичето пристъпи към него и повтори въпроса нетърпеливо. Когато Мемнон поклати глава, тя го хвана за ръката и я разтърси. Гласът й се извиси развълнувано, докато му говореше нещо.
— Масара!
Една от жените я бе чула.
— Масара!
Явно така се казваше момичето, защото направи знак на Мемнон да мълчи и да си отиде.
Обаче трите жени вече се изкачваха по склона. Бяха разтревожени. Заобиколиха скалата и спряха, когато видяха принца.
За момент никой не помръдна, сетне трите жени изпищяха едновременно. Голото момиче, изглежда, се канеше да се спусне към Мемнон, но жените я уловиха. Сега и четирите крещяха, а момичето се опитваше да се отскубне и да побегне.
— Време е да се връщаме — дръпна ме за ръката Танус.
От лагера се разнасяха гласовете на много мъже. Бяха чули писъците на жените. Когато спрях и погледнах назад, забелязах, че наближават мястото до реката. Открих, че Мемнон не ни е последвал, а се опитва да помогне на момичето.
Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.
— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.
Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.
— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!
Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.
Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.
Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.