— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.
Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.
Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.
— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?
Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.
— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.
Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.
Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.
— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.
Танус ме пусна и извади своя меч.
Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.
Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.
Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.
Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.
— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.
Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.
Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:
— Бягай! Погрижи се за Мемнон!
Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.
Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.
— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.
Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.
Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.
Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.
След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.
Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.