Те повтаряха моето слово един на друг и клатеха глави, имитирайки приповдигнатия тон на Аркоун. Дълго се забавляваха с това. Накрая той се изправи пред мен и изкрещя нещо. Не разбрах нищо, но повторих въпроса му точно дума по дума.
Толкова се развеселиха от това, че се запревиваха от смях, а един от мъжете падна в огъня и опърли брадата си.
Въпреки че шегата засягаше Аркоун, той се смееше заедно с останалите и ме потупа по гърба. От този момент всеки мъж, жена или дете от лагера бяха мои учители. Трябваше само да посоча предмет и етиопската дума веднага ми бе изричана. Когато започнах да подреждам думите в изречения, те с готовност ме поправяха и се гордееха от напредъка ми.
Отне ми известно време да вникна в граматиката им. Глаголите им се скланяха по коренно различен начин, а родовете и множествените числа бяха странни. Обаче за десетина дни започнах да говоря доста сносно, дори имах голям запас от ругатни и нападки.
Докато изучавах езика им и ги лекувах, наблюдавах начина им на живот и навиците им. Научих, че са непоправими играчи. Онази игра на дъска, която непрекъснато играеха, бе тяхната страст. Наричаха я „дом“, но бе по-опростена и елементарна от бао. Броят на камъчетата бе различен от този при бао. Обаче целта и принципите бяха подобни.
Аркоун бе шампион на дом, но докато го наблюдавах как играе, забелязах, че не е запознат с класическите закони на играта. Размислих добре за рисковете, които бих поел, ако унижа такъв суетен тиранин като Аркоун, но накрая реших, че това е единственият начин да спечеля надмощие над него. Следващия път, когато той седна пред палатката си и извади дъската за игра, очаквайки някой да се приближи до него, за да поиграят, изблъсках с лакти първия кандидат и седнах със скръстени крака пред него.
— Нямам сребро, за да се обзаложа — казах му аз на все още елементарен език. — Ще играя от любов към играта.
Той кимна сериозно. Като страстен играч разбра чувството ми. Новината, че ще играя срещу Аркоун, се разнесе из лагера и всички се събраха да погледат. Когато му позволих да спечели първите три хода, те започнаха да се побутват с лакти и да се шегуват, разочаровани, че играта толкова бързо ще привърши. Следващите четири хода бяха мои. Дори не се наложи да приложа закона на седемте камъчета.
За известно време всички останаха мълчаливи. Не смятам, че Аркоун осъзна поражението си. Сетне той скочи и извади ужасния син меч. Помислих, че съм го преценил правилно, и ще ми отсече главата или поне ръката. Той издигна меча над главата си и го размаха с гневен вик. С няколко удара насече дъската на трески и разхвърли камъните из лагера. Сетне се отдалечи към скалите, скубейки брадата си и отправяйки ми смъртни заплахи оттам.
Изминаха три дни, преди Аркоун отново да извади дъската за игра и да ми махне да седна срещу него. Горкият човек нямаше ни най-малка представа какво му бях подготвил.
С всеки ден все по-добре се справях с техния език и най-после успях да разбера причината за това дълго пътуваме из планините.
Бях подценил Аркоун. Той не бе главатар, а цар. Цялото му име бе Аркоун Ганоучи Мериам Негуса Нечаст, Цар на царете и господар на Етиопската държава в Аскум. Много по-късно научих, че в този район всеки планински разбойник със сто коня и петдесет жени нарича себе си цар и че съществуват около двадесет такива царе, вилнеещи наоколо за земя и плячка.
Най-близкият съсед на Аркоун бе Престер Бени-Джон, също претендиращ за титлата Цар на царете и господар на етиопците в Аскум. Между двамата монарси съществуваше съперничество. Воюваха непрекъснато.
Масара бе любимата дъщеря на Престер Бени-Джон и бе отвлечена от друг разбойнически главатар, а сетне продадена на Аркоун за конски товар сребро. Той възнамеряваше да принуди баща й да отстъпи. Изглежда, отвличането и откупването бяха част от етиопското държавническо изкуство.
Аркоун не се доверяваше на никого, затова бе принуден сам да се погрижи за принцеса Масара. Нашият керван я отвеждаше обратно към крепостта му. Научих го от разговорите на жените, които ми носеха храната, както и от разговорите около дъската за игра на дом. Когато пристигнахме в крепостта Амба Камара — планинското укрепление на Аркоун, бях наясно с обърканата и променлива политика на различните владетели в Аксум и за различните претенденти за трона на империята.
Усещах нарастващото вълнение в кервана с приближаването на крайната цел на пътуването ни. Накрая изкачихме тесен ветровит проход, не по-широк от козя пътека, в поредната планинска верига, характерна за Централна Етиопия. Всяка от тях завършваше с плато. От високото се виждаше как земята бе разделена на малки царства. Всяко плато бе естествена непревземаема крепост. Всеки застанал на върха можеше да се нарече цар, без страх да бъде нападнат.