На следващия ден се завърнах с друго предложение.
— Велики царю на Аксум, както добре знаеш, аз съм египтянин. Царица Лострис, регент на Египет, се е разположила с нейната армия там, където Нил се среща с близнака си.
Той кимна.
— Зная. Тези египтяни навлязоха в моята територия без позволението ми. Копаят мини в долините ми. Скоро ще ги нападна и унищожа.
Сега бе мой ред да се учудя. Престер Бени-Джон знаеше за работите по гробницата на фараона; нашите хора бяха в опасност. Реших да му изложа моето предложение.
— Нашите мъже са вещи в изкуството на войната и обсадата — обясних аз. — Имам влияние върху царица Лострис. Ако ме изпратиш при нея, ще я убедя да ти предложи своето приятелство. Нейните полкове ще атакуват крепостта на Адбар Сегед и ще освободят дъщеря ти.
Въпреки че той се опита да го скрие, забелязах, че предложението му хареса и ме запита:
— Какво ще иска царицата в замяна за своето приятелство.
Пазарихме се пет дни, но накрая направихме сделката.
— Ти ще позволиш на царица Лострис да продължи да копае в твоята долина и ще обявиш тази местност за забранена. Твоите поданици няма да ходят там по никакъв повод — казах му аз. Така гробницата на фараона щеше да бъде предпазена от оскверняване.
— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон.
— Ще доставиш на царица Лострис две хиляди коня, които аз ще избера от твоите стада.
— Хиляда.
— Две хиляди — не отстъпвах аз.
— Съгласен съм — каза той.
— Щом бъде свободна, на принцеса Масара да й бъде позволено да се омъжи за мъжа, който сама избере. Няма да й противоречиш.
— Това е против обичаите ни — въздъхна царят, — но съм съгласен.
— Когато ги заловим, Аркоун и крепостта Адбар Сегед ще ти бъдат предадени.
Той изглеждаше много доволен и кимна бързо.
— Накрая, на нас, египтяните, ще ни бъде разрешено да задържим плячката, която съберем от Аркоун, включително легендарния син меч.
— Съгласен съм — каза Престер Бени-Джон, явно доволен от сделката.
Той ми даде петдесет човека и на следващия ден се отправих към Кебуи, яздейки хубав жребец, подарък от царя.
Бяхме все още на пет дни от Кебуи, когато забелязах облаци прах пред нас. Сетне видях колесници да танцуват през нажежения въздух като мираж. Когато наближиха, колоните се построиха в строй за атака в галоп. Беше красиво да се наблюдава. Подреждането им бе идеално и разстоянието между колесниците толкова точно, че изглеждаха като броеница. Чудех се кой ли ги командва.
Закрих с ръка очите си, когато наближиха, и сърцето ми подскочи, като познах конете на водещата колесница. Бяха Рок и Чейн — моите любимци. Обаче не успях веднага да позная водача им. Бяха изминали почти три години, откакто не бях виждал Мемнон. Разликата във възрастта между седемнадесет и двадесет е разлика между момчето и мъжа.
Бях свикнал да яздя със седло и стремена по етиопски маниер и сега се бях изправил на стремената и махах с ръце. Колесницата сви, когато Мемнон ме позна и шибна с камшика конете.
— Мем! — виках аз. — Мем!
И неговият вик стигна до мен с вятъра.
— Таита! В името на Изида, това си ти!
Дръпна юздите и скочи от платформата. Първо ме прегърна, сетне ме отстрани и ние се загледахме с обич.
— Ти си блед и отслабнал, Таита. Кокалите ти стърчат. Това, което виждам, бели коси ли са? — Той дръпна косата ми при слепоочията.
Сега бе по-висок от мен, с тънък кръст и широки рамене. Кожата му бе потъмняла и намазана с масло, напомняше на полиран кехлибар. Жилите на врата му се опънаха, когато се засмя. Носеше златен нагръдник и отличието за доблест. Въпреки че изглеждаше невъзможно, бе по-красив, откакто го видях за последен път. Напомняше ми за леопард, гъвкав и загладен.
Той ме повдигна и ме постави на платформата на колесницата си.
— Вземи юздите — заповяда той. — Искам да видя дали си забравил старото си умение.
— В коя посока? — попитах аз.
— На запад, към Кебуи, разбира се. Майка ми ще се ядоса, ако не те заведа направо при нея.
Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза: