— Добре си се изучил — кимна Танус. — Няма какво повече да те науча. Скоро ще си отида от този свят.
— Ще остана с теб до тогава — каза Мемнон.
— Не — възрази баща му. — Съдбата ти те очаква извън стените на тази мрачна стая. Ти трябва да вървиш напред, без да се обръщаш назад. Таита ще остане при мен. Вземи момичето със себе си. Отиди при царица Лострис и я подготви за моята смърт.
— Почивай в мир, господарю Танус. — Принцът не би спорил в този тържествен момент. Прекоси стаята и целуна баща си по устата. Сетне се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята със синия меч в ръка.
— Върви към славата, сине мой — прошепна Танус и извърна лице към каменната стена.
Аз седнах до краката му и се загледах в мръсния каменен под, не исках да виждам мъж като Танус да плаче.
Събудих се през нощта от звуците на барабани, тези груби дървени барабани, биещи навън в мрака. Дивите погребални песни на шилуките ме накараха да потръпна от ужас.
Лампата гореше до леглото и хвърляше гротескни сенки по тавана, приличащи на разперените криле на лешояди. Бавно се приближих към леглото на Танус. Знаех, че шилуките не грешат — умееха да усещат тези неща.
Танус лежеше с лице към стената, но когато докоснах рамото му, усетих хлад. Неукротимият му дух си бе отишъл.
Останах до него през останалата част от нощта и го оплаквах, както шилуките навън.
На зазоряване изпратих да доведат балсаматорите.
Нямаше да позволя на тези касапи да изкормят моя приятел. Направих разрез от лявата му страна. Не беше дълъг грозен разрез, а работа на хирург.
През него извадих вътрешностите му. Когато поех сърцето на Танус в двете си ръце, потръпнах. Сякаш усещах силното му туптене. Върнах го обратно с благоговение и любов в гръдния му кош и заших разреза, както и раната, нанесена от синия меч на гърдите му, с цялото си умение.
Взех бронзова лъжица и я пъхнах в ноздрата му, докато стигнах до тънката преграда от кости. Пробих я с едно силно натискане и издълбах съдържанието на черепа му. Едва тогава бях готов да го предам на балсаматорите.
Въпреки че нямаше какво повече да сторя, останах при Танус четиридесетте дълги дни на мумифицирането в студената и мрачна крепост на Адбар Сегед. Сега си мисля, че това е било слабост. Не бих понесъл мъката на господарката, когато е научила за смъртта на Танус. Бях позволил на Мемнон да й съобщи новината, което бе мой дълг. Бях се скрил при мъртвия, когато трябваше да отида при царицата, която имаше по-голяма нужда от мен. Винаги съм бил страхливец.
Нямаше ковчег, в който да бъде поставено мумифицираното тяло на Танус. Щях да му го направя, когато пристигнехме в Кебуи. Накарах жените да изплетат дълга кошница за него. Тя бе толкова фино изплетена, че напомняше на ленено платно. Можеше да задържи вода като съд от изпечена глина.
Слязохме от планината заедно с тялото на Танус. Шилуките спореха помежду си кои да го носят. Понякога пееха своите диви жалейни песни, докато си проправяхме път през клисури и ветровити проходи. Друг път пееха бойните песни, на които ги бе научил Танус.
Аз вървях до носилката му през целия този уморителен преход. Дъждове падаха по върховете и ни мокреха. Наводняваха проходите, така че трябваше да се връзваме с въжета. Вечер оставях тръстиковия ковчег в палатката си. Говорех му в мрака, сякаш можеше да ме чуе, точно както правехме едно време.
Накрая прекосихме последния проход и необятните равнини се откриха пред нас. Когато приближихме Кебуи, господарката дойде да посрещне опечаления керван. Беше в колесницата на Мемнон.
Когато приближиха, заповядах на шилуките да оставят тръстиковия ковчег на Танус под клоните на огромна акация. Господарката слезе от колесницата и тръгна към него. Положи едната си ръка върху него и наклони мълчаливо глава.
Скръбта я бе съкрушила. Косите й се бяха прошарили, а очите бяха загубили блясъка си. Младостта й бе отлетяла безвъзвратно. Бе самотна, трагична фигура. Скръбта й бе толкова очевидна, че всеки би я сметнал за вдовица.
Отидох до нея.
— Господарке, не бива да показваш мъката си пред очите на всички. Хората не бива да узнаят, че е бил нещо повече от генерал в армията ти. Преглътни сълзите си заради честта, на която той толкова държеше.
— Вече нямам сълзи — отвърна тя тихо. — Мъката ми вече е изплакана. Истината знаем само ние двамата.