Въздъхнах и притиснах с пръсти слепоочията си да прекратя пулсирането и сетне казах:
— Такова бе моето видение.
Никой от нас не проговори и не помръдна дълго след това, сетне господарката изрече тихо:
— Сто сезона трябва да изминат, преди двете царства да се обединят, сто години война и борба, преди накрая хиксосите да бъдат отблъснати от свещената земя на Египет. Ще бъде трудно за моя народ да го понесе.
— Но ще се обединят под синьото знаме и царете от твоя род ще завладеят света. Всички народи ще ги почитат — изтълкувах останалата част от видението си аз.
— Доволна съм — въздъхна тя и заспа.
Аз не заспах, бях сигурен, че се нуждае от помощта ми.
Събуди се отново в часа преди разсъмване, най-тъмния час от нощта, и извика:
— Болката! Мила Изида, болката!
Разбърках й отвара. След известно време промълви:
— Болката премина, но ми е студено. Прегърни ме, Таита, стопли ме с тялото си.
Взех я в ръцете си и я прегръщах, докато заспа.
Тя се събуди още веднъж, когато първите лъчи на зората се промъкнаха през вратата на терасата.
— Обичах само двама мъже в живота си — промълви тя, — и ти бе единият от тях. Вероятно през следващия ни живот боговете ще се отнесат към нашата любов по-благосклонно.
Не можех да отговоря нищо. Тя затвори очи за последен път. Отлетя безшумно и ме остави сам. Последната й въздишка не бе по-различна от другите, но когато целунах устните й, почувствах хлад.
— Сбогом, господарке! — прошепнах аз. — Прощавай, моя любов!
Написах тези редове през седемдесетте дни и нощи на балсамирането на царицата. Те са израз на последната ми почит към моята господарка.
Преди да ми я отнемат, направих разрез от лявата й страна, както сторих с Танус. Отворих коремната кухина и извадих това ужасно нещо, което я бе убило. Беше от плът и кръв, но не беше човешко. Когато го хвърлих в огъня, проклех го, проклех и омразния бог Сет, който го бе вложил в нея.
Бях приготвил десет алабастрови съда, в които да поставя тези свитъци. Ще ги оставя при нея. С моята ръка изрисувах всички стенописи в гробницата й. Те са най-красивите, които някога съм създавал. Всяка щриха на четката ми е израз на любовта ми.
Бих искал да почивам в мир заедно с нея в тази гробница, защото съм болен и уморен, но трябва да се погрижа за двете принцеси и своя фараон.
Те имат нужда от мен.
Бележки на автора
На 5 януари 1988 година доктор Дураид Ибн ал Сима от Египетския отдел за древни изкуства отворил и влязъл в гробница на западния бряг на Нил в Долината на царете. Причината, поради която дотогава там не били правени археологически разкопки, била, че на това място се издига джамия, построена през девети век. След продължителни и деликатни преговори разкопките били разрешени.
Веднага щом влязъл в прохода, водещ към погребалната зала, доктор Ал Сима се изправил пред прекрасни стенописи, покриващи стените и таваните. Това били най-съвършените и живи стенописи, които той виждал в живота си, прекаран в изучаване на паметници.
Той сподели с мен, че веднага разбрал, че е на прага на голямо откритие. Сред изписаните по стените йероглифи стояло, очертано с картуш, името на египетска царица, непозната досега за изследователите.
Възбудата и очакванията му се засилвали, когато стигнал до погребалната зала, но там го очаквало голямо разочарование: печатите на вратата били повредени, а входът — разбит. Още в древността гробницата е била ограбена и всички съкровища заедно със саркофага липсвали.
Независимо от това доктор Ал Сима успял да определи сравнително точно възрастта на гробницата, отнасяща се към онзи тъмен период на борби и нещастия, които поразили Египет около 1780 година преди новата ера. През следващия век двете царства били в състояние на постоянни промени. Имаме малко сведения за събитията от този период, но от хаоса накрая се издигнала династия от принцове и фараони, които успели да прогонят хиксосите и да върнат на Египет предишната му слава. Приятно ми е да смятам, че кръвта на Лострис, Танус и Мемнон тече в техните вени.