Ако сега врагът бе изпратил своята пехота през блатата, клането и бягството щеше да е пълно. Нито един мъж от великата ни армия не би оцелял, дори Танус не би могъл да окаже съпротива. Обаче въпреки че се взирах тревожно на изток, не забелязвах пехотински щитове или блясъци от настъпващи шлемове и брони.
Над Абнуб все още бе надвиснал ужасният облак прах, явно колесниците бяха там, но срещу Танус не бе изпратена вражеска войска и той имаше шанса да се спаси заедно с мъжете си. Това бе урок, който щях да запомня за цял живот. Колесниците бяха спечелили битката, но само пехотинците можеха да затвърдят победата.
Битката на брега бе изцяло задача на моя приятел, докато на мен ми предстоеше да се боря със смъртта в каютата на царската ладия.
— Има малка надежда — прошепнах аз на господарката, когато се върнах до леглото на фараона. — Танус събира войските си и ако има някой, който може да спаси Египет от хиксосите, то това е той. — После се обърнах към ранения и забравих всичко останало, освен пациента си.
Както правех често, докато изследвах раната, тихо си говорех на глас. Според водния часовник не бе изминал и час, откакто ужасната стрела се бе забила, но раната вече бе подута и пурпурночервена.
— Трябва да извадя острието. Ако го оставим в него до сутринта, той ще умре. — Мислех, че фараонът вече не ме чува, но докато си говорех, той отвори очи и погледна право в мен.
— Има ли някаква надежда да оживея?
— Винаги има шанс. — Не бях искрен и той го разбра.
— Благодаря ти, Таита. Зная, че ще се бориш за мен. Освобождавам те от отговорност, ако се провалиш.
Това бе благородно от негова страна. Много лечители бяха наказвани жестоко, защото са оставили живота на господаря да се изплъзне между пръстите им.
— Стрелата се е забила дълбоко. Болката ще е ужасна, но ще ти дам отвара за обезболяване, за да я превъзмогнеш.
— Къде е главната ми съпруга, царица Лострис? — попита той.
Господарката веднага отвърна:
— Тук съм, господарю мой.
— Трябва да кажа нещо. Съберете всичките ми жени и писари, така че казаното да бъде записано и да има свидетели.
Те се струпаха в горещата малка каюта и се смълчаха.
Сетне фараонът протегна ръка към господарката ми.
— Вземи ръката ми и слушай думите ми — заповяда той и тя застана до него и стори това, което й заповяда, а раненият продължи да говори с тих, напрегнат шепот:
— Ако умра, царица Лострис ще заеме мястото на регент на моя син. С времето я опознах и научих, че е човек със силна воля и здрав разум. Ако не беше такава, не бих я натоварил с тази отговорност.
— Благодаря, Велики Египте, за голямото доверие — промълви царица Лострис съвсем тихо.
Сега фараонът се обърна към нея, въпреки че всеки в каютата можеше да го чуе.
— Заобиколи се със смели и честни мъже. Научи сина ми на всички добродетели на царуването, които двамата сме обсъждали. Знаеш какво мисля по тези въпроси.
— Ще го сторя. Ваше Величество.
— Когато порасне достатъчно, за да вземе в ръце златния жезъл, не се опитвай да му го отнемеш. Той е от моята династия.
— От все сърце ще изпълня каквото пожелаеш, защото той е не само син на баща си, но и мой син.
— Докато управляваш, царувай мъдро и се грижи за народа ми. Мнозина ще се опитват да изтръгнат властта от теб — не само този нов и жесток враг, но и такива, които стоят близо до трона ми. Ти трябва да им се противопоставиш. Пази двойната корона за сина ми.
— Както заповядаш, божествени фараоне.
Той замълча за миг и помислих, че е загубил съзнание, но внезапно отново затърси пипнешком ръката на господарката.
— Имам едно последно поръчение към теб. Гробницата ми и храмът са недовършени. Сега те, както и цялото ми царство, са заплашени от поражението, което претърпяхме. Ако пълководците ми не спрат хиксосите, те ще нахлуят и ще заличат Тива.
— Нека се помолим на боговете това да не се случи — тихо промълви господарката ми.
— Заповядвам ти най-строго да се погрижиш за балсамирането ми и цялото ми съкровище да бъде погребано заедно с мен, какъвто е ритуалът от „Книга на мъртвите“.