— Извадих стрелата — обясних аз. — Но раната е дълбока и близо до сърцето. Той е много слаб. Ако не умре през следващите три дни, ще успея да го спася.
— Как са господарката и синът й? — Винаги ми задаваше този въпрос, когато и да ме срещнеше.
— Царица Лострис е уморена, помогна ми при операцията. Остана при фараона. Принцът е добре и спи при бавачките си.
Танус се олюляваше и разбрах, че е на края на силите си, въпреки че се славеше с невероятна издръжливост.
— Сега трябва да си починеш… — започнах аз, но той отблъсна ръката ми.
— Да донесат лампи — заповяда той. — Таита, върви да вземеш четчиците си за писане, мастилниците и свитъци. Трябва да изпратя предупреждение до Нембет, за да не попадне като мен в капана на хиксосите.
И тъй, двамата седяхме до полунощ на палубата и това бе известието за Нембет, което ми продиктува:
Поздравявам те, господарю Нембет, Велик египетски лъв, командир на дивизията на Ра от армията на фараона. Да живееш вечно!
Известявам ти, че се сблъскахме с хиксосите при равнината на Абнуб. Те са силен враг, притежават странни съоръжения, които не можем да отблъснем.
Претърпяхме поражение и армията ни е разбита. Не можем повече да ги отблъскваме.
Фараонът е смъртно ранен и има опасност за живота му.
Настояваме да не посрещаш хиксосите в открито поле, защото съоръженията им са бързи като вятъра. Потърси убежище зад каменни стени или на галерите си, за да ги избегнеш.
Хиксосите нямат кораби, тъй че надмощието ни е там.
Настояваме да изчакаш пристигането ни, преди да се хвърлиш в битка.
Нека Хор и всички други богове те закрилят.
Аз Танус, господарят Хараб, командир на дивизията на Птах от армията на фараона, казах това.
Написах четири копня от известието и когато завършвах всяко от тях, Танус извикваше вестоносец, за да го отнесе на господаря Нембет, Великия египетски лъв, който напредваше от юг в наша подкрепа. Танус изпрати две бързоходни галери нагоре по реката, всяка с копие от посланието. После изпроводи най-добрите си бегачи на западния бряг, където нямаше хиксоси, за да открият Нембет.
— Един от свитъците сигурно ще стигне до него. Не можеш да направиш нищо повече до сутринта — казах аз. — Сега трябва да поспиш, защото ако сам се погубиш, цял Египет ще се погуби заедно с теб.
Дори тогава той не отиде в каютата си, а се сви на палубата като куче, готов да реагира на всяка нова опасност. Но аз отидох в каютата, за да съм близо до фараона и за да успокоя господарката си.
При първите лъчи на зората отново излязох на палубата. Танус издаваше заповеди останалата част от флотилията да бъде подпалена. Не беше моя работа да го разпитвам за решението му, но той забеляза изумения ми поглед и когато изпрати вестоносците, рязко заяви:
— Току-що получих известие от моите полкови командири. От тридесетхилядната ми войска, която вчера се сражаваше с колесниците на хиксосите, са останали само седем хиляди войници. Пет хиляди от тях са ранени и мнозина още ще умрат. От тези, които са годни, много малко са моряци. Имам екипажи само за половината галери. Налага се да изоставя другите, но не бих искал да бъдат пленени от хиксосите.
Гледката бе тъжна и ужасяваща дори за нас с господарката, които не бяхме моряци. За Танус беше много по-трудно. Лицето му изразяваше мъка. За него галерите бяха като прекрасни живи същества.
Царицата не можеше да се доближи до него и да го утеши пред всички, така че взе ръката ми и двамата тайно оплакахме Танус и Египет, докато наблюдавахме тези елегантни творения да горят като факли. Пращящите стълбове пламъци от всеки плавателен съд бяха обвити в черен пушек, но кървавочервената им светлина продължаваше да си съперничи с настъпването на зората.
Накрая Танус даде заповед останалите сто галери да вдигнат котва и малката ни флотилия, натоварена с ранени и умиращи мъже, се насочи обратно на юг.
Зад нас димът от погребалната клада на нашата флотилия се издигаше високо в утринното небе, докато отпред жълтият облак прах се насочваше и се разпростираше по източния бряг на Нил. Колесниците на хиксосите навлизаха все по-навътре в Горното царство към беззащитната Тива и нейните богатства.
Изглежда, боговете бяха обърнали гръб на Египет, защото вятърът, който през този сезон обикновено духаше силно от север, спря и сетне се надигна с подновена сила от юг. Така бяхме принудени да се борим едновременно с вятъра и течението, а галерите бяха натежали от ранени бойци. Бяхме бавни и тромави, с ограничен екипаж от гребци роби. Не можехме да догоним армията на хиксосите и тя неумолимо се отдалечаваше.