Бях погълнат от задълженията си като придворен лекар. Обаче на всички останали плавателни съдове мъжете, които бих могъл да спася, умираха от своите рани. Всеки път, когато излизах на палубата за малко свеж въздух и кратка почивка от моето бдение до постелята на фараона, виждах как изхвърлят трупове през борда на галерите близо до нас. При всяко изхвърляне виждах как веднага се струпват крокодили. Тези ужасни влечуги ни следваха като лешояди.
Фараонът се съвземаше бързо и на втория ден можех да му дам малка купичка бульон. Същата вечер той помоли да види принца още веднъж и въведоха Мемнон при него.
Той вече бе на възраст, в която бе пъргав като скакалец и шумен като ято скорци. Фараонът винаги беше благосклонен към момчето, ако не и твърде снизходителен, а Мемнон се радваше на компанията му. Беше хубаво момче, с чиста кожа и големи зелени очи като майчините си. Косата му бе къдрава като руното на новородено черно агне, но на слънчева светлина проблясваше с червеникавите отблясъци на Танусовите къдри.
Възхищението на фараона от Мемнон този път бе още по-голямо от обичайното. Детето и обещанието, което бе изтръгнал от господарката, бяха неговата надежда за безсмъртие. Против желанието ми той задържа детето при себе си до залез. Знаех, че енергията на Мемнон и постоянното внимание, което изискваше, уморяваха ранения господар, но не можех да се намеся. Едва когато стана време за вечеря, принцът бе отведен от бавачките си.
Двамата с господарката останахме до постелята на царя, но той бързо се унесе в неспокоен сън. Без грима си бе блед като чаршафите, на които лежеше.
Следващият ден бе третият от раняването и следователно най-опасният. Ако раненият преживееше този ден, щях да съм сигурен, че ще го спася. Но когато се събудих на зазоряване, каютата бе изпълнена с мускусното зловоние на разлагането. Щом докоснах кожата на фараона, тя пареше под пръстите ми. Повиках господарката и тя дотича от нишата зад завесата, където спеше.
— Какво има, Таита?
Тя веднага разбра, защото отговорът бе изписан на лицето ми. Стоеше до мен, докато махах превръзката от раната. Умението да се превързва, е част от изкуството на хирурга. Аз бях зашил ленените бинтове на място. Сега прерязах конците, които ги съединяваха, и ги свалих.
— Милостива Хапи, моли се за него!
Царица Лострис се задави от зловонието. Черната кора на раната се отвори и от нея бавно потече гъста зелена гной.
— Гангренясване! — прошепнах аз.
Това бе кошмар за хирурга.
— Какво можем да сторим? — попита тя, а аз поклатих глава.
— Ще умре преди залез-слънце — отвърнах и останахме до постелята му да чакаме неизбежното.
Когато слухът, че фараонът умира, се разпространи, каютата се изпълни с жреци, жени и царедворци. Чакахме безмълвно.
Танус пристигна последен и застана зад тълпата с шлем под мишница. Видът му изразяваше уважение и скръб. Погледът му не се спря на смъртното ложе, а върху царица Лострис. Лицето й бе извърнато, по бях сигурен, че усеща погледа му с всяка фибра на тялото си.
Главата й бе покрита с бродиран ленен шал, но освен пола не носеше нищо друго. След като отби принца, гърдите й се възстановиха. Беше стройна като девойка, раждането на детето не набразди с резки гърдите или корема й. Кожата й бе гладка и чиста, сякаш току-що бе намазана с благовонни масла.
Сложих мокри кърпи върху изгарящото тяло на фараона, опитвайки се да сваля температурата, но топлината изпаряваше водата. Той неспокойно се мяташе и бълнуваше, очевидно преследван от всички ужаси и чудовища на Отвъдното, които го очакваха.
От време на време цитираше откъси от „Книга на мъртвите“. От ранно детство жреците го бяха научили да запаметява книгата, която бе ключът и картата през сенките към далечните полета на рая:
Постепенно гласът и движенията му отслабнаха и малко след пладне той потръпна за последен път и остана неподвижен. Наведох се над него, за да почувствам дъха му, но него го нямаше, а кожата постепенно изстиваше под пръстите ми.