— Боговете ти дават този прекрасен дар. Триста коня са в ръцете ти! Аз ще построя колесници, които те да теглят. Толкова ли си сляп, че не можеш да го разбереш?
— Имам си галерите! — изрева Танус към мен. — Не се нуждая от тези нечестиви зверове, които ядат хора. Те са мерзост в лицето на хората и на всички милостиви богове. Те са създания на Сет и Сутех и не ги искам.
Със закъснение разбрах, че съм го поставил в положение, от което не можеше да отстъпи. Той бе умен и интелигентен човек, докато гордостта не замъглеше разума му. Смекчих тона и гласът ми стана сладък като мед.
— Танус, моля те, изслушай ме. Държах главата на едно от тези животни в ръцете си. Те са силни, но странно нежни. Очите им са добри като на вярно куче. Те не ядат месо…
— И ти разбра това от едно кратко докосване? — подигра ми се той.
— Зъбите — отвърна аз. — Те нямат острите зъби и нокти на месоядните. Прасетата са единствените копитни животни, които ядат месо, а те не са прасета. — Видях, че е разколебан, и продължих: — Ако това не ти е достатъчно, погледни запасите, които хиксосите са донесли със себе си през реката. Нима им е нужен толкова фураж, за да хранят месоядни лъвове?
— Месо или фураж, няма да споря повече. Чу решението ми. Ще оставим тези проклети коне да изчезнат в пустошта. Такова е окончателното ми решение.
Той се отдалечи, но аз продължих да мърморя:
— Окончателно, така ли? Ще видим.
Случаите, когато не бях способен да убедя в нещо господарката ми, бяха малобройни, а сега тя беше регент. Същата вечер, веднага щом царската ладия отново бе под защитата на галерите, отидох при нея. Без знанието на нейния командир и любим й показах миниатюрен дървен модел на колесница с привързан към нея издялан кон. Царица Лострис бе очарована. Тя естествено не бе виждала бойните колесници, понесли се като вятър, нито мислеше за тях със същата омраза, както хората от нейната армия. Като завладях изцяло вниманието й с модела на колесницата, описах й смъртта на жребеца с такива подробности, че и двамата се разплакахме. Тя не може да устои на моите сълзи, както и аз на нейните.
— Трябва незабавно да отидеш и да спасиш тези прекрасни животни от пустинята. Когато ги доведеш, заповядвам да съставиш ескадрон от колесници за моята армия — изплака тя.
Ако Танус бе поговорил с нея, преди да съм имал възможността да я убедя, много се съмнявам, че щеше да ми даде такава заповед, и историята на нашия свят щеше да бъде коренно различна. Танус се разгневи от измамата ми и това стана причина за първото сериозно спречкване в дългогодишното ни приятелство.
За щастие царица Лострис заповяда да ме свалят бързо на брега и успях да избегна гнева му. Имах само няколко часа за събиране на помощници и техният предводител беше най-странният от всички.
Никога не съм бил близък с Хюи, разбойника, който бе заловен при Галала и който командваше една от галерите, потопени от Танус при Абнуб. Сега беше капитан без кораб и търсеше с какво да се залови. Той дойде веднага щом слухът за моята мисия се разпространи.
— Какво знаеш за конете? — предизвика ме той и това бе въпрос, на който не бях готов да отговоря в дадения момент.
— Очевидно не толкова много, колкото ти — отговорих предпазливо.
— Някога бях коняр — похвали се Хюи.
— И какво означава това?
— Коняр е онзи, който се грижи за тях — отвърна и аз се вгледах слисан в него.
— Къде си виждал коне преди този кървав ден, а Абнуб?
— Като дете родителите ми бяха убити и бях заловен от племе варвари, които бродеха из равнините далеч на изток, отвъд реката Ефрат. Господарите ми бяха хора на коне и като дете съм живял всеки ден с тези животни. Кобилешкото мляко бе храната ми и спях под коремите на конете, за да се предпазвам през нощта, защото робите не ги пускаха в шатрите на племето. Избягах от робството на гърба на любимия си жребец. Той бързо ме отнесе надалеч. Но умря много преди да стигнем до Ефрат.
И така, Хюи бе с мен, когато малката дружинка от неохотни ловци на коне слязохме от галерата на западния бряг. Успях да събера всичко на всичко шестнадесет мъже и повечето от тях бяха от най-изпадналите в армията. Танус се бе погрижил никой от способните му мъже да не дойде с мен. Той не можеше да отмени думата на регентката на цял Египет, но се постара да ми създаде затруднения при изпълнението на задачата.
По предложение на Хюи снабдих мъжете ми с леки ленени въжета и торби овес. Всички те бяха ужасени при мисълта за съществата, които трябваше да преследваме. Когато се събудих на сутринта след първата ни нощ в лагера, открих, че до един са избягали и никога повече не ги видях.