— Ще трябва да се върнем — казах отчаян. — Не можем да сторим нищо сами. Господарят Танус ще бъде доволен. Той знаеше какво точно ще се случи.
— Не си сам — отвърна весело Хюи. — Имаш мен.
Тогава за пръв път чувствата ми към този млад самохвалко станаха по-сърдечни. Разделихме си въжетата и натъпканите със зърно кожени торби и потеглихме.
По следите разбрахме, че конете са минали оттук преди три дни, но не се бяха разпръснали и бяха оставили пътека, която можехме да следваме. Хюи ме увери, че стадният инстинкт при тях е много силен и сигурно са останали по сочните пасища покрай реката. Беше сигурен, че едва ли са тръгнали към пустинята, както се страхувах.
— Защо ще го правят? Там няма нито храна, нито вода за тях.
Той се оказа прав.
С идването на хиксосите селяните бяха напуснали своите хижи и се бяха скрили зад крепостните стени на градовете. Полетата бяха опустели, а житото — наполовина израснало. Открихме стадото преди пладне на втория ден. Бяха се разпръснали и пасяха спокойно в едно от полетата. Дори след преживяното с ранения жребец все още се боях от тези загадъчни създания.
— Сигурно ще е опасно да заловим няколко от тях — споделих с Хюи, търсейки неговия съвет и уверение.
На този етап идеята да уловим триста коне дори не ми дойде наум. Щях да съм доволен с двадесет и възхитен с петдесет. Представях си, че ще бъдем принудени да гоним всеки от тях и да ги връзваме с въжетата, които носехме.
— Чувал съм, че се славиш като много умен роб — усмихна ми се той, доволен от превъзходството си. — Очевидно не е така.
Показа ми как да извивам и заплитам въжето за оглавник. Направихме дузина, преди да остане напълно доволен. Сетне двамата се въоръжихме с по един от тях и с по една кожена торба зърно и тръгнахме към пасящото стадо. Следвайки примера на Хюи, не отивах право към тях, а бавно ги заобикалях.
— Стой спокойно — предупреди ме той, когато конете вдигаха глави, за да ни разгледат с този техен любопитен и открит, почти детски поглед.
— Седни. — Приклекнахме в израсналото жито и останахме неподвижни, докато конете не започнаха отново да се хранят.
— Долу — заповяда Хюи и когато бяхме клекнали в житото, продължи: — Обичат да им се говори ласкаво. Когато бях дете, пеех на конете си, за да ги успокоя. Гледай! — Той започна да пее на странен език, предполагам варварския език на онези, които го бяха пленили в детството му.
Гласът му бе мелодичен като крякането на гарга, летяща над разложен труп на умряло куче. Бях сигурен, че стадото намира певческите му дарби за не по-малко потресаващи от мен.
— Нека опитам аз — прошепнах. Изпях една приспивна песен, която бях съчинил за моя принц.
Една от кобилите направи няколко крачки към мен и когато спря, издаде същия онзи мек звук с устните си. Беше любопитна и аз продължих да пея тихо и примамливо. До нея се притискаше жребче, прекрасно малко кафеникаво същество с хубава глава и щръкнали уши.
С особеното чувство, което притежавах към животните и птиците, вече бях започнал да разпознавам отличителните черти на тези нови животни. Учех бързо и инстинктивно да се справям с тях. Вече не бях напълно зависим от Хюи.
Докато продължавах песента, взех шепа зърно от торбата и го подадох на кобилата. Веднага разбрах, че и преди е била хранена с ръка. Тя изпръхтя шумно през големите си ноздри и направи още няколко крачки към мен. Още си спомням как сърцето ми престана да бие от вълнение, когато направи последната крачка и изящно сведе глава до дланта ми. Когато започна да се храни, аз се засмях радостно. Тя не направи опит да се отдръпне, когато я прегърнах с другата си ръка през шията и леко притиснах бузата си до нея, вдъхвайки странната й миризма.
— Оглавникът — напомни ми тихо Хюи и аз го плъзнах през главата й, както ми бе показал.
— Тя е твоя — обяви той.
— И аз съм неин — отвърнах без замисляне и така беше наистина. Бяхме запленени един от друг.
Останалите животни от стадото наблюдаваха всичко това. Щом оглавникът се оказа на кобилата, те се успокоиха и доверчиво ни позволиха да се разхождаме свободно между тях. Идваха да ядат от ръцете ни и ни позволяваха да вдигаме копитата им и да ги галим по шиите.