Докато разговаряхме така, пристигна още един вестоносец, този път от юг. Беше летял към нас като вятър и новините му бяха само с еднодневно закъснение. Танус заповяда да го въведат и вестоносецът падна на колене пред царицата.
— Говори, човече — подкани го Танус. — Какво имаш да ни кажеш?
Вестоносецът заекваше от страх за живота си.
— Божествено Величество, докато нашата флота бе заета при Асиут, варварите отново пресякоха реката при Есна. Както и преди, плуваха на конете си, но този път нашите галери не бяха готови да отблъснат лодките им. Два хиксоски полка са преминали. Прииждат в облак прах, носят се като ято лястовици. Ще бъдат тук до три дни.
Докато Танус отпрати мъжа и заповяда да бъде нахранен и да се погрижат за него, никой от нас не проговори. Вестоносецът, който очакваше да бъде убит, целуна сандалите на царица Лострис.
Когато останахме сами, моят приятел тихо рече:
— Вече четири полка са прекосили реката. Шестстотин колесници. Свършено е.
— Не! — Гласът на господарката потрепери от сила. — Боговете няма да изоставят Египет сега. Нашата цивилизация не може да изчезне. Имаме да дадем още толкова много на света.
— Аз, разбира се, мога да се сражавам — съгласи се Танус. — Но накрая мак ще стане същото. Не можем да надвием техните колесници.
Господарката се обърна към мен.
— Таита, не съм те молила преди, защото зная какво ти струва, но сега трябва да те помоля, преди да взема окончателно решение. Моля те да погледнеш в бъдещето. Трябва да зная какво искат боговете от нас.
Кимнах в знак на съгласие и прошепнах:
— Ще донеса сандъчето си.
Мястото, което избрах, бе вътрешното светилище на храма на Хор в недовършения Дворец на Мемнон. То бе посветено на бога и въпреки че още нямаше негови изображения, бях сигурен, че Хор бди над храма.
Господарката и Танус седнаха пред мен и с интерес наблюдаваха, докато пиех вълшебната смес за отваряне очите на душата ми, моето Ка, подобното на птичка създание, което живее в сърцето на всеки от нас.
Поставих плочките от слонова кост пред тях и помолих царица Лострис и Танус да ги подържат в ръцете си и да ги дарят със своя дух и с духа на страната, която представят — Великия Египет. Докато наблюдавах как си разделят плочките, усетих въздействието на отварата в кръвта си. Сърцето ми започна да забавя своя ритъм, сякаш смъртта се промъкваше в мен.
Взех последните две плочки и ги притиснах до гърдите си. Те започнаха да се нагорещяват и инстинктът ми ме караше да се отдръпна от тъмнината, която ме връхлиташе. Успях да се овладея и я оставих да ме отнесе.
Чух далечния глас на господарката:
— Какво ще стане с двойната корона? Как да отблъснем варварите?
Пред очите ми започнаха да се оформят видения и аз се пренесох в бъдещето и видях събития, които още не се бяха случили. Когато се върнах от дългото пътешествие, през отворите на покрива нахлуваше утринна светлина и осветяваше олтара на Хор. Гадеше ми се и треперех от въздействието на магическата отвара. Виеше ми се свят от спомените и странните знаци, които бях видял.
Господарката и Танус бяха останали при мен цялата дълга нощ. Разтревожените им лица бяха първото нещо, което видях при завръщането си, но бяха все още толкова неясни, че ги помислих за част от видението.
— Таита, добре ли си? Говори! Кажи какво видя. — Господарката ми бе загрижена. Не можеше да прикрие вината, която изпитваше, че ме е помолила да използвам още веднъж плочките на Амон Ра.
— Имаше една змия. — Гласът ми все още странно отекваше в ушите ми, сякаш го чувах отстрани. — Голяма зелена змия, която пълзеше през пустинята.
Видях озадачените им лица, но още не бях разбрал значението на това и не можех да го изтълкувам.
— Жаден съм — прошепнах. — Гърлото ми е пресъхнало, а езикът ми е като камък, покрит с мъх.
Танус донесе съд с вино и ми паля една чаша.
— Разкажи ни за змията — поиска господарката веднага щом жадно пресуших чашата.
— Извиващото се тяло нямаше край, блестеше в зелено на слънцето. Пълзеше през странна земя, в която живееха високи голи мъже и непознати красиви зверове.
— Можа ли да видиш главата или опашката на змията? — попита тя, а аз поклатих отрицателно глава.
— Къде беше ти? Къде стоеше? — настойчиво повтаряше.