Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.
— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.
— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.
— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.
Танус се съгласи с мен и извика:
— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.
Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.
Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.
— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.
— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.
— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?
Нейната наглост ме изуми. Тя бе отговорна за положението, в което бяхме изпаднали. Ако се бе вслушала в увещанията ми, сега всички щяхме да сме на „Дъхът на Хор“ и да плаваме нагоре по реката на път за Елефантина.
Танус вдигна ръка за тишина и ние стояхме и слушахме шума на вражеските колесници, минаващи по пътя в подножието на стената. Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно ставаше, че това е малък преден отряд.
Внезапно шумът от колела спря и чухме конете да пръхтят и пристъпят, сетне мъжки гласове да говорят на груб и гърлен език. Бяха точно под нас и Танус отново даде знак да замълчим. Ала принц Мемнон не бе свикнал нито да се сдържа, нито да пази тишина против желанието си. Той също бе чул и разпознал звуците и извика с обичайния си висок звънък глас:
— Коне! Искам да видя конете.
Моментално настъпи врява. Хиксоски гласове даваха нареждания, задрънча оръжие. Сетне по стълбището закънтяха тежки стъпки. Неприятелят стремително настъпваше към обиколния път.
Високите им шлемове се показаха над каменната балюстрада точно пред нас. Бяха петима и се втурнаха към нас с извадени мечове, едри мъже с ризи и ярко оцветени ленти в брадите. Но един от тях бе по-висок от останалите. Познах го веднага, беше си пуснал брада и я бе украсил с панделки като хиксосите, а предната част на шлема закриваше половината му лице. Сетне той извика с онзи глас, който никога няма да забравя:
— Значи това си ти, млади Хараб! Убих старото псе, а сега ще убия и теб, неговото пале!
Трябваше да се досетя, че господарят Интеф щеше да дойде пръв да души като хиена за съкровището на фараона. Сигурно бе яздил пред хиксоската армия, за да влезе пръв в погребалния храм. Въпреки хвалбите си той не побърза да се нахвърли на Танус, но махна на бандата хиксоси да свършат работата вместо него.
Младият мъж свали принц Мемнон от раменете си и ми го подаде като кукла.
— Бягай! — заповяда ми той. — Ще ги задържа известно време. — Втурна се към хиксосите, докато бяха все още на стълбите и не можеха да размахат мечовете си. Уби първия на място, като заби меча си в гърлото му.
— Не стой и не зяпай! — извика ми Танус. — Бягай!
Аз не зяпах, но с детето, вкопчено в гърдите ми, разбирах безсмислеността на заповедта му. С този товар никога нямаше да стигна до брега.
Пристъпих до парапета и погледнах надолу. Имаше две хиксоски колесници. Конете пръхтяха и потрепваха с копита. Само един войник бе оставен да ги пази, а другарите му се бяха втурнали по стълбите. Той стоеше до главите на конете, но не ме забеляза, когато се надвесих над него.
Притискайки Мемнон, преметнах крака през парапета и скочих. Докато падахме, принцът изпищя уплашено. Височината от върха на стената до хиксоските колесници бе четири човешки ръста. Можех лесно да си счупя крака, но вместо това се приземих върху главата на нищо неподозиращия войник. Ударът строши врата му; ясно чух изхрущяването на гръбнака му и той се сгърчи под нас, омекотявайки падането ни.