Успях да се изправя, а Мемнон плачеше възмутено от грубото отношение, но това съвсем не беше краят. Сложих го на платформата на близката колесница и вдигнах очи към господарката. Тя надничаше през парапета, високо над нас.
— Скачай! — извиках аз. — Ще те хвана! — Тя изобщо не се поколеба, а се хвърли така бързо, че аз не успях да я подхвана. Стовари се върху мен, под късата й препаска се откриха стройните й крака. Удари ме толкова силно, че въздухът излезе от дробовете ми.
Изправих се, поемайки си въздух, и й помогнах да стане. Блъснах я грубо на платформата на колесницата и й викнах:
— Погрижи се за Мемнон!
Тя го хвана точно когато той се опитваше да слезе. Продължаваше да хленчи от яд и уплаха. Трябваше да се прекатеря през тях, за да достигна юздите и да подкарам конете.
— Хванете се здраво!
Животните реагираха моментално на дръпването на юздите. Едното колело премина през войника, когото бях убил при падането си върху него.
— Танус! — изкрещях аз. — Насам!
Той скочи върху парапета и балансирайки там с лекота, разменяше удари с войниците, които го атакуваха като сюрия хрътки около леопард.
— Скачай, Танус, скачай! — извиках аз.
Той скочи от ръба на каменната стена. Плащът му се развя над главата. Приземи се върху десния кон. Мечът му падна на земята, а Танус се хвана с две ръце за шията на животното.
— Дий! — викнах на конете и размахах края на юздите над задниците им. Те се втурнаха в галоп. Насочих ги през полето към брега. Виждах нашата флотилия по средата на реката и дори можех да различа флага на „Дъхът на Хор“, веещ се сред гората от мачти. Имахме половин миля до брега и погледнах назад.
Господарят Интеф и хиксосите се бяха втурнали надолу по стълбите. Докато ги наблюдавах, те се качиха на другата колесница. Проклех се, че не я разпрегнах. Нямаше да ми отнеме много време да прережа юздите и да прогоня конете, но бързах да измъкна господарката и принца. Сега Интеф ни преследваше. Колесницата не бе изминала и стотина крачки, когато разбрах, че е много по-бърза от нашата. Теглото на Танус върху единия кон пречеше; той бе тежък мъж и все още стискаше коня за шията с две ръце. Изглежда, не смееше да се отпусне и мисля, че за пръв път бе наистина изплашен. Бях го виждал да се цели с лъка си в нападащ го лъв, но конете го ужасяваха.
Опитах се да не обръщам внимание на преследващата ни колесница, гледах напред и започнах да маневрирам през обработените ниви, през лабиринта от напоителни канали и ровове към брега на Нил. Колесницата на хиксосите бе тежка и тромава в сравнение с конструираната от мен. Солидните дървени колела с въртящи се ножове се забиваха дълбоко в тлъстата почва на изораните ниви, бронзовата броня и украшенията по страничните прегради ни теглеха надолу. Конете сигурно бяха тичали доста преди това и сега бяха запотени, а от устата им излизаше бяла пяна.
Не бяхме изминали и половината път до брега, когато виковете на хиксосите се усилиха. Обърнах се назад и ги видях, че са на не повече от три дължини зад нас. Водачът удряше конете с камшик от сплетени кожени ремъци и им подвикваше на своя груб език. Зад него Интеф се бе надвесил нетърпеливо над страничната преграда. Сплетената му брада се развяваше, а красивото му лице бе озарено от ловен възторг.
Той ми викна и гласът му се понесе над шума на двата конски впряга:
— Таита, стари приятелю, още ли ме обичаш? Искам да го докажеш още веднъж, преди да умреш. — И се изсмя. — Ще коленичиш пред мен и ще умреш с пълна уста.
Кожата ми настръхна от ужас.
Пред нас имаше дълбок напоителен канал и аз завих, за да мина покрай него. Колесницата на хиксосите ни последва, доближавайки ни бързо.
— А теб, моя прекрасна дъще, ще те дам на хиксоските войници, за да се позабавляват. Ще те научат на някои нови номера, които Хараб е забравил да ти покаже. Вече не си ми нужна, когато мога да хвана малкото ти изчадие.
Царица Лострис притисна принца до гърдите си и лицето й пребледня.
Веднага разбрах намерението на господаря Интеф. Дори като сатрап на хиксосите, дете от царската кръв на Египет щеше да държи в подчинение целия народ. Принц Мемнон бе марионетката, чрез която цар Салитис и Интеф възнамеряваха да управляват двете царства. Завоевателите често постъпваха така. Пришпорих конете, но те бяха уморени и забавиха ход, а Интеф ни настигаше така бързо, че не бе нужно да вика, за да го чуваме.