От малък той бе изключително умен и разви дарбите си много по-бързо другите ми ученици. Дори господарката не научаваше нещата така лесно, когато бе на неговата възраст. Бях направил на Мемнон играчка от новия вид лък, той го овладя бързо и скоро изстреля една от първите си малки стрели по цялата дължина на палубата за крайно неудоволствие на робините и бавачките, които станаха негови мишени. Те не смееха да се наведат, когато принцът носеше своя лък; той рядко пропускаше привлекателните женски бедра от двадесетина стъпки.
След лъка негова любима играчка стана миниатюрната колесница, която му издялах. Направих дори фигурка на водач, който да стои на платформата и да държи юздите на конете. Принцът веднага нарече фигурката Мем, а конете — Пейшънс и Блейд. Буташе неуморно колесницата по палубата, издавайки звуци, наподобяващи цвилене, или викове „Дий!“ или „Стой!“.
За такова малко момче той винаги имаше ясна представа за заобикалящата го среда. Тези блестящи тъмни очи не пропускаха нищо. Никак не се учудих, че пръв от нашия екипаж забеляза малките странни фигури далеч пред нас на десния бряг на реката.
— Коне! — изпищя той и миг по-късно: — Гледай, гледай! Това е Хюи!
Втурнах се към мястото, където стоеше, и сърцето ми затуптя радостно, когато разбрах, че е прав. Яхнал Блейд, Хюи се спускаше към брега, за да ни посрещне.
Той бе успял да доведе конете до Елефантина. Прощавам му всички други грехове и глупости; беше спасил конете ми.
— Много се гордея с Хюи — каза сериозно принцът, имитирайки ме толкова успешно, че господарката и всички наоколо избухнаха в смях.
Щом стигнахме Елефантина, си дадохме почивка. От доста дни нямаше и следа от преследващите ни колесници и надеждата ни се възвърна. Хората започнаха да говорят за спиране на бягството на юг и за оставане тук, пред праговете, и за създаване на нова армия, която да се противопостави на нашествениците.
Не позволих на господарката да се съблазни от тази идея. Убедих я, че видението ми ни е показало истинския път и нашата съдба продължава да се простира на юг. Междувременно продължих с неотслабваща сила подготовката за пътешествието. Мисля, че този път самото приключение ме омагьосваше повече от необходимостта да избягаме от хиксосите.
Исках да видя какво има зад праговете и нощем, след тежката работа на пристанището, седях до късно над папирусите. Четях описанията на хората, направили преди нас първите крачки към неизвестното.
Те пишеха, че реката стига до края на света. Пишеха, че след първия праг има друг, непреодолим нито от човек, нито от плавателен съд. Казваха, че пътуването от първия праг до следващия продължава цяла година.
Исках да видя това. Повече от всичко в живота си исках да видя откъде извира тази велика река, която бе нашият живот.
Когато накрая заспивах върху свитъците, в сънищата си отново виждах богинята, седнала на планинския връх, от който бликаха два еднакви водни стълба. Въпреки че спях малко, призори се събуждах освежен и се втурвах възбуден към пристанището, за да продължа с подготовката за пътешествието.
Имах късмет, че повечето от въжетата за нашите кораби се изработваха в тукашната корабостроителница. Така имах възможност да подбера най-фини ленени въжета. Някои от тях бяха дебели колкото пръста ми, а други — колкото бедрото. С тях запълних всяко възможно място в трюмовете на корабите. Знаех колко много ще са ни нужни, когато стигнем до праговете.
В Елефантина ясно си проличаха хората със слаба воля. Трудностите, които изпитахме при плаването от Тива дотук, накараха мнозина да предпочетат милостта на хиксосите пред безкрайното пътуване към изгарящите южни пустини, където ги чакаха диви хора и животни.
Когато Танус научи, че хиляди от хората ни възнамеряват да ни напуснат, ядосано изръмжа:
— Проклети предатели и ренегати! Зная как да се справя с тях.
Веднага обяви решението си да обърне легионите срещу тях и да ги върне на корабите.
Отначало господарката го подкрепи, но мотивите й се различаваха от неговите. Тя бе загрижена за благополучието на народа си и се бе заклела да не остави никого на жестокостите на хиксосите.
Трябваше да споря цяла нощ с двамата, докато ги убедя, че за нас е по-добре да оставим тези, които не желаят да продължат. Накрая царица Лострис издаде декрет, че всеки, който желае да остане в Елефантина, е свободен да го стори. Той бе прочетен на висок глас по всички улици на града и на пристанището, където се намираха нашите кораби.