Този неравен двубой можеше да имаше само един край. Преди още да си пробият път до средата на дефилето, цар Салитис се принуди да се откаже от преследването.
Танус и господарката бяха с нас на скалите, когато хиксосите започнаха да се оттеглят. Оставиха пътеката осеяна със счупени колесници и разхвърляни оръжия.
— Тръбите да свирят! — заповяда Танус и дефилето отекна от техните подигравателни звуци.
Последна в тази жалка върволица беше позлатената и украсена колесница на царя. Дори от върха, където се бяхме качили, успяхме да разпознаем Салитис с високия му бронзов шлем и черната коса, падаща на раменете му. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше лъка, и заканително я размаха към нас. Лицето му бе изкривено от гняв.
Гледахме го, докато се изгуби от очите ни. Тогава Танус изпрати шпиони към Елефантина, за да е сигурен, че това не е хитрина и фалшиво оттегляне. Хапи бе изпълнила обещанието си и за пореден път ни бе защитила.
Сетне се обърнахме и като следвахме пътеката, прокарана от дивите кози, се върнахме там, където флотилията бе хвърлила котва.
Зидарите бяха завършили работата си. Гранитната колона бе висока три човешки ръста. Бях маркирал размерите и формата върху скалата, преди да се нанесе първият удар с длето. Поради това линиите на паметника бяха така майсторски прокарани, че той изглеждаше много по-висок на скалата над прага, с лице към мястото на нашата победа.
Всички се бяха струпали в подножието му, когато царица Лострис посвети колоната на речната богиня. Господарката прочете на всеослушание надписа, който зидарите бяха издълбали върху изгладения камък:
Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмия с това име, майка на принц Мемнон, който ще господства след мен над двете царства, заповядах да бъде издигнат този паметник.
Това е знак на дадената от мен клетва към народа на Египет, че ще се завърна при тях от тази пустош, където съм принудена да се оттегля принудително от варварите.
Този камък е поставен тук в първата година от управлението ми, деветстотната година от построяването на великата пирамида на фараон Хеопс.
Нека този камък остане непоклатим като пирамидата, докато изпълня обещанието си да се върна.
Сетне пред очите на всички царицата постави златното отличие за доблест на гърдите на Танус, Кратас, Ремрем и Астес — героите, които направиха възможно прекосяването на прага.
Последно след всички тя извика моето име и когато коленичих пред нея, прошепна така, че само аз да я чуя:
— Как бих могла да те забравя, скъпи мой, верен Таита? Без твоята помощ никога нямаше да стигнем толкова далеч — тя докосна леко бузата ми, — а и зная колко много обичаш тези красиви дрънкулки. — Тя постави тежката верига за заслуги на врата ми. По-късно я претеглих и видях, че тежи тридесет дебена, с пет дебена повече от веригата, която ми бе връчил фараонът.
Когато се спуснахме по склона на дефилето, вървях до господарката и държах щраусовите пера над главата й, а тя ми се усмихна няколко пъти. Всяка нейна усмивка бе по-скъпоценна за мен от тежката верига на гърдите ми.
На следващата сутрин се качихме отново на „Дъхът на Хор“ и продължихме на юг. Дългото пътешествие бе започнало.
Открихме, че реката е променила вида и нрава си. Вече не бе онази спокойна водна шир, която ни изхранваше и ни помагаше, а неприветливо, диво създание. В нея нямаше никакво благородство и състрадание. Беше тясна и дълбока, а бреговете й бяха стръмни и скалисти. Мрачни канари се надвесваха над нас.
На някои места покрай реката долината толкова се стесняваше, че се налагаше конете, говедата и овцете да вървят едно след друго по стръмните пътеки, които дивите кози бяха отъпкали между камъните и водата. На други места, където скалите и отвесният бряг навлизаха дръзко в Нил, пътеката напълно изчезваше. Понякога стадата не можеха да продължат напред и се налагаше Хюи да ги прекарва на другия бряг, където скалите бяха отстъпили и оставили пространство за преминаване.
Седмиците преминаваха, без да забележим признаци на човешко присъствие. Веднъж нашите разузнавачи откриха в пясъка на брега разядено от червеите грубо изработено кану, а в низината до реката — няколко запустели хижи. Покривите им бяха от тръстика, а стените липсваха. Имаше остатъци от решетки за сушене на риба и пепел от огнища, но това бе всичко. Не открихме съдове или украшения, които да ни подскажат какви хора са живели тук.