Отново напоихме конете, преди ловът да започне. Това ми даде възможност да отида напред и да разгледам струпването на толкова много животни. Естествено Мемнон ме последва, но когато се опитах да го хвана за ръката, той издърпа пръстите си.
— Не ме дръж за ръка пред всички, Таита — важно ми нареди. — Вече не съм малък.
Докато стояхме на височината, някои от животните наблизо вдигнаха глави и ни загледаха любопитно. Дойде ми наум, че вероятно досега те никога не бяха виждали хора и не се страхуваха от нас.
Ориксите са прекрасни създания, високи като коне, със същите гъсти тъмни опашки, стигащи до земята. Имаха дълги гриви, но приликата им с конете свършваше дотук, защото на главите си имаха тънки и остри като нож рога. Докато другите видове антилопи са кротки и безобидни, спасявайки се от нападателя с бягство, ориксите не биха отстъпили дори на лъв.
Разказах на Мемнон за тяхната смелост и издръжливост, за начина, по който живееха, без да пият вода.
— Те поемат вода от росата и от пустинните корени и грудки, които изравят с копитата си.
Той ме слушаше с интерес, защото бе наследил любовта към преследването от баща си и го бях научил да уважава всички диви животни.
— Истинският ловец разбира и уважава птиците и животните, които преследва — казах му аз, а той кимна сериозно.
— Искам да бъда истински ловец и войник, също като господаря Танус.
— Човек не се ражда с тези дарби. Трябва да ги научи по същия начин, както ти се подготвяш да бъдеш велик и справедлив фараон.
Изпитах разочарование, когато Танус ми викна, че конете са напоени, и видях останалите отново на колесниците. Бих предпочел да прекарам остатъка от деня с принца, наблюдавайки животните. Върнах се неохотно и подкарах колесницата начело на колоната.
На платформите на другите колесници стрелците бяха обтегнали лъковете си. Ловната треска бе обхванала всички. Бяха като ловджийски кучета, надушващи плячка.
— Но, господарю Танус! — извика Кратас. — Какво стана с облога за изхода на лова?
Преди той да успее да отвърне, промърморих:
— Обзаложи се. Старият самохвалко никога не е стрелял от летяща колесница.
— Само за тези, които сам си убил — викна Танус. — Ако в животното има стрела от другиго, не се брои. Всеки стрелец да маркира стрелите си със своя шарка, така че по-късно да може да претендира за животното.
Танусовият отличителен знак бе Окото на Хор.
— Един златен дебен за всеки убит орикс с твоя стрела в него.
— Нека са два — предложих аз. — Един за мен.
Аз не обичам да залагам, но това не беше залагане.
Танус бе въоръжен с новия си двойноизвит лък, а аз бях най-добрият водач на колесница в армията.
Все още бяхме новаци, но бях наблюдавал как хиксосите използват колесниците си. Всяка новост, която техните ескадрони показаха през онзи ужасен ден в равнината на Абнуб, бе запечатана, в паметта ми. За мен това не бе само лов за месо или спорт, а практика и тренировка за много по-големия лов на войната. Бяхме се научили да пропускаме в боен ред, да контролираме колесниците в разгара на битката и да реагираме при всяко движение на противника.
Докато се носехме към равнината, дадох първия сигнал и колоната се раздели на три. Разгърнахме се като листата на лилия. Фланговете се извиха като рогата на бик, за да обкръжат плячката, докато нашата колона се разгърна в линия един до друг на три дължини разстояние от колесница до колесница.
За пръв път животните се разтревожиха. Започнаха да се оттеглят. Малките стада се сливаха в по-големи, както един камък, търкалящ се по склона, предизвиква свличане на цяла лавина камъни. Скоро равнината оживя от движещи се орикси. Тичаха в галоп, а над тях се издигаше лека мъгла.
Нашата колона започна да се движи по-бавно. Не исках да уморявам конете с бързо преследване. Наблюдавах гъстите облаци прах, които вдигаха двата фланга, докато заобикаляха стадото. Накрая те се срещнаха и кръгът се затвори. Стадото орикси забави ход. Откриха, че пътят им за бягството е затворен. Започнаха объркано да се въртят.
Изпълнявайки моята заповед, щом затвориха кръга, фланговете преминаха в лек ход, а сетне се обърнаха с лице към центъра на кръга. Много от обърканите животни спряха и не знаеха в коя посока да побегнат. Накъдето и да се обърнеха, виждаха колесници. Докато ги наближавахме, конете ни започнаха да пръхтят възбудени. Стадото орикси се раздвижи отново, но без определена посока. Те се въртяха на едно място, правеха неуверени скокове в една посока, а сетне спираха и завиваха в друга.