Ето това искаше Иван Делчев да пише, а никога не го правеше въпреки много добрата си кариера. И се питаше мъжки: „Въпреки“ или „заради“? Седеше си на масата в клуба на журналистите, в клуба на писателите, в клуба на преводачите. Мечтаеше си. Проучваше и вникваше във вековния опит на много умрели майстори на перото — и все не можеше да го пригоди към това, което оставаше от собственото му Иванделчево перо.
Нещо не беше наред. И той щеше да продължи да пише така, че да изпитва по-голямо удоволствие от себе си, когато нарежда тухли, а не думи, ако не ги бяха изпратили в селото на бай Петър.
Изпратиха ги: двама журналисти, трима писатели и четирима артисти. Имаше културни тържества в окръга и те — разбира се — веднага избраха селото, в което Иван Делчев е правил камина.
— Дали ще те познае твоят дядо Петър?
— Чудя се и аз. Той ме знае с варените дрехи и бомбенцето от преди трийсет години.
— Като че ли отиваме на поклонение на това твое огнище, майка му стара!
Смяха се по пътя в автобуса, закачаха Иван Делчев, но у всички растеше едно любопитно вълнение — до самия миг, когато потропаха на бай Петровата врата.
— Добър ден!
— Добър ден, добър ден, заповедайте!
Човекът изнесе бъклица. Бабата беше в носия.
— Лани записваа песни от баба ви Петровица — похвали я той. — Па у сестра й идваа от телевизията.
— Ние сме от вестниците — каза Иван Делчев и намести тъмните си очила авторитетно.
— Е та… — дядо Петър сви рамене, — Добре сте дошли.
— Много ви е хубаво огнището — каза един от артистите. — Кой го е правил?
— Па намерих майсторо у съседното село. Он бе правил друго таково, та го аресаа момчетата. На една вила.
— Майстор е бил — каза Иван Делчев. — Много ли ти взе?
— Е па оно… Сговорел беше, човеко.
Иван Делчев пи от бъклицата и я подаде на съседа си. Каза, като погледна към чантията:
— Много хубав дървен материал. Това направо дюшеме. На тая скъпотия …
— Па даски — безучастно каза старецът.
— И стока много по двора. С какво я храните?
— Е па оно … Оно, що си требе, си го сака.
— Сигурно от частното ползване, а? Дават ли достатъчно земя?
— Па оти да не дават?
Бъклицата стигна до стареца и той отпи звучно.
— Рака, рака требе, момчета! — рече и показа голямата си кафява длан. — Ама нема кой! Иначе све има, оти да нема?
Иван Делчев се загледа в масата, на която беше се хранил цяла седмица, после в огнището, което беше горяло вече цяла година. Те не бяха сега същите. И дядо Петър, и той, журналистът Иван Делчев, не бяха сега същите. Изпита ненавист към елегантния си, скъп костюм, към очилата си, артистите и писателите наоколо.
Въздъхна, опита се да отбие връхлитащата отвътре вонеща тъга и в този миг знаеше, че е далеч по-смислено да редиш тухли, отколкото думи.
Някой от артистите каза:
— Айде, чао бабо Петре!
Друг веднага го коригира:
— Чао, дядо Петровице!
Чу се разсеяно груб смях, един червен петел нервно изкукурига откъм бунището. Наперен бибок перна с криле плочите, изтъняващи от тези, които ги има, и тутакси излая като чудовище.
Групата излезе от двора и се упъти към площада, отбелязан с паметник, да прави културните тържества.