— Може би някой иска тъкмо това.
— Кой?
— Самият Виктор например. Не знам.
Миямото поклати глава.
— Това не ми харесва.
Нямаше полза да му казвам, че не ми дреме. Затова се насочих към въпрос, по който и двамата щяхме да сме на едно мнение.
— По–добре Сугихара, отколкото ти, приятелю.
— Да, ако се стигне дотам.
— Тогава да направим така, че да не се стигне.
— Какво предлагаш?
— Разкажи ми каквото знаеш за него.
Миямото въздъхна.
— Мога да направя нещо повече.
— Какво?
— През уикенда внукът на министъра на земеделието ще се жени в хотел „Окура“. Сугихара ще е сред гостите.
Знаех „Окура“. Открит през 1962 година, точно преди Олимпийските игри, които отбелязаха края на следвоенния период и началото на икономическия възход на Япония, той беше най–модерният хотел в Токио, често посещаван от известни личности, едри индустриалци и държавни глави. Политик, който иска да демонстрира влиянието и успеха си чрез поканените ВИП гости, не можеше да проведе такова събитие на друго място.
— Добре — отвърнах аз. — Как да вляза обаче? Предполагам, че ще има охрана. Сигурно много сериозна. Не мога просто ей така да вися във фоайето.
— Не, мисля, че ще ти е по–лесно с покана.
— А откъде да я взема?
— Ще ти дам моята.
Поклатих глава ядосан, че пропускам нещо.
— А ти не трябва ли да присъстваш? Тъй де, може да изглежда подозрително, ако…
— Не ме мисли. Ще присъствам.
— А как ще влезеш?
— Самата церемония ще е скромна, ще се проведе в параклиса на хотела, но на приема после ще има близо хиляда гости. Просто ще кажа на охранителите, които проверяват поканите, че съм изгубил своята. Сигурен съм, че ще намеря хора, които ще гарантират за мене.
— Добре. Само че няма да го направя там. Ти ще привлечеш прекалено много внимание, като кажеш, че си изгубил поканата си. Не бива да поемаме такъв риск.
— След колко време според теб Виктор ще заключи, че не си надежден?
— Не знам. Обаче няма да го направя без подготовка. В „Окура“ просто ще имам възможност да го наблюдавам. И може би да го проследя, ако ми се открие такъв шанс. Но главно, за да печеля време. Виктор ми каза, че искал междинни доклади. Не по–малко от веднъж дневно, докато изпълня поръчката. Ако симулирам дейност около Сугихара, ще имам поводи да се срещам с Виктор. И ще съм по–подготвен от първия път. Ще използвам някоя възможност.
Замислих се за момент и прибавих:
— Струва ми се, че трябва да си малко по–предпазлив. За всеки случай. Знаеш ли как да провериш дали те следят?
— Досега не съм имал такъв проблем, не.
— Виж, не е само заради теб. А и заради мен.
Миямото озадачено поклати глава, затова продължих:
— Аз не съм лесна мишена. В момента нямам постоянен адрес и мога да си пазя гърба. Ако бях на мястото на Виктор, щях да почна с човека, който ме е препоръчал.
Той бавно кимна.
— Разбирам.
— Не се безпокой. Изобщо не е сложно. Общо взето, обикновена логика. От рода на „Как да затрудня някого, който се опитва да ме проследи?“. Такива неща. А и след всичко, на което си ме научил, за мен ще е удоволствие и аз да те науча на нещо.
Миямото едва–едва се усмихна.
— Имам предчувствието, че онова, на което предлагаш да ме научиш, ще е с много по–висока стойност.
Отговорих на усмивката му.
— Не съм сигурен. Нен не само промени живота ми. А може би го и спаси. Но да, в момента не е зле да можеш да откриеш, че те следят или че са ти устроили засада, ако се стигне дотам. Ще те науча на принципите, само че после ще трябва и да се упражняваш, нали? Приеми го като игра. Това винаги е най–добрият начин да се научиш на нещо.
— Боя се, че тази игра няма да е много забавна.
— Така е — потвърдих. — Но е за предпочитане пред алтернативите.
4
Два дни по–късно слязох от едно черно такси пред хотел „Окура“ и спрях за момент да огледам непознатата обстановка. Едновременно пристигаха десетки гости, някои от които оставяха мерцедесите си на кръжащите наоколо хотелски служители с униформени сака и фуражки, докато други имаха шофьори, които се хвърляха да им отворят задната врата. Мъжете бяха със смокинги, жените — с рокли по последна парижка мода или официални кимона.
Изпънат по войнишки, аз се насочих към входа — с взет под наем смокинг, удобен като усмирителна риза, и с вчесана назад и намазана с гел коса. Напомнях си, че мястото ми е тук, че съм сред поканените. Бях научил от Макгроу, че за да си изградиш успешна легенда, трябва да повярваш в нея, да я усетиш. В случая обаче това щеше да е истинско предизвикателство, защото не можех да направя нищо повече, за да пресъздам ролята. Бях прекалено млад, за да се представя за виден политик, и дори да се абстрахирах от възрастта, само един разговор с някого от истинските политици моментално щеше да ме издаде.