Затова бях решил, че всъщност съм приятел от детинство на младоженеца. Знаех от Миямото, че бащата на младоженеца, дипломат във Външното министерство, е работил в чужбина, докато децата му са били малки — в Лондон, Рияд, Акра и други далечни места — и е водил семейството си със себе си, когато са го местили от един континент на друг. Дори синът му да беше останал във връзка с евентуалните приятели от детството си, нямаше вероятност те да се познават помежду си. Щях да избягвам разговори, доколкото мога, а ако не можех, щях да задавам много въпроси, нямаше да разказвам почти нищо и щях да използвам наученото, за да доразвия легендата си. Опитвах се да го приема като игра, както бях посъветвал Миямото да приема проверката за наблюдение. Обаче смокингът ме стягаше, гелът за коса ме дразнеше и взетите под наем обувки ми убиваха, не много, но колкото да ме накарат да осъзная с какво нетърпение довечера ще се отърва от тях.
Ама, мамка му, наистина ли неловкостта ми представляваше проблем? Всички наоколо приличаха на родени аристократи, но колко от тия смокинги всъщност бяха под наем, колко от разкошните рокли и кимона бяха заети от сестра, майка или леля? Много от гостите, може би даже повечето, трябва да се чувстваха също толкова неловко и превзето, колкото самия мен. Което означаваше, че като се чувствах така, още по–успешно се сливах с тълпата.
Това заключение ме поуспокои и аз закрачих заедно с другите към входа, от двете страни на който стояха портиери с фуражки и сака с бродирани еполети, а момичета с кимона се кланяха и хорово ни поздравяваха с Ирасшаимасе — „Добре дошли“.
Оказа се почти смехотворно лесно да мина покрай портиерите пред банкетната зала. Прииждаха стотици гости и охраната почти не поглеждаше поканите, камо ли да иска документи за самоличност. Направи ми впечатление, че охранителите явно обръщат повече внимание на външни особености — облеклото, позата, уверената походка — отколкото на самите покани, които би трябвало да проверяват. Това ми напомни една статия за социален експеримент, която бях чел. Авторът поставял участниците в експеримента в стая, от тавана на която висели два шнура. Трябвало да хванат едновременно и двата шнура, които обаче били прекалено далече един от друг. В стаята имало и чук и неколцина по–интелигентни участници се сетили, че могат да го завържат за единия шнур, да го залюлеят и после да го хванат при обратното му движение, държейки другия шнур. Участниците, които преди това използвали чука за по–прости задачи като забиване на пирони, по–рядко се досещали, че може да го използват и за други цели — например като махало. Контекстът подсилвал чувството за познатост, което им пречело да виждат нови възможности. Като наблюдавах реакциите на охранителите, аз си помислих, че бих могъл да се науча да използвам този принцип.
Размислите над периферни въпроси затвърдиха решението ми да не убия Сугихара тази вечер. И не само защото не исках по никакъв начин да замеся Миямото. Човекът, когото всъщност исках да убия, беше Виктор, и затова ми се струваше тактически логично да не бързам със Сугихара. Докато се бавех с единия, може би щях да имам шанс с другия. Ако грешах, по–късно пак можех да ликвидирам политика. Само че не исках. Защо да го правя? Преди десет години си бях обещал никога повече да не работя за друг. Виктор ми беше казал, че ще ми плати пет хиляди долара за удара — сигурно една десета от сумата, която щеше да получи самият той като монополист. Аз щях да свърша цялата работа, а той щеше да прибере деветдесет процента от печалбата. Това стигаше, за да отблъсне завинаги младия наемен убиец от капитализма.
Известно време се размотавах по краищата на грамадната банкетна зала, която все повече се препълваше. Разговорите и смехът бяха шумни, но не прекалено, тъй като шестметровият таван, дебелият килим и копринените тапети ги приглушаваха. Не бях гладен, но нарочно опитвах от хапките, които поднасяха сервитьорите, почти без да забелязвам какво слагам в устата си. Помещението беше огромно — колкото футболно игрище най–малко — и щях да съм късметлия, ако успея да видя и идентифицирам познатия ми само по стара вестникарска снимка Сугихара в многолюдната и постоянно движеща се навалица. По някое време мярнах Миямото, който бе заменил обичайната си пъстра вратовръзка с черна папийонка, но двамата не си обърнахме внимание, както се бяхме уговорили.