Изтече един час. Хубавото беше, че успях да не разговарям с никого и съответно не поставих легендата си на изпитание. Лошото беше, че видях няколко мъже, които можеха да са Сугихара, и за нито един от тях не бях сигурен. Единствената снимка, изминалото десетилетие и нехарактерните еднакви смокинги… всичко това усложняваше задачата ми. От една страна, нямаше проблем. Можех да обясня затруднението си на Виктор и да го убедя, че си струва да действаме бавно, защото след провала на Кобаяши трябва да сме сигурни. Но ме тормозеше фактът, че не мога да се справя с нещо толкова елементарно като идентифицирането на обект. Чувствах се същата издънка като Кобаяши. А той не беше свършил много добре.
Тъй че трябва да съм оглеждал залата доста напрегнато, когато точно до себе си чух женски глас, който попита на английски с италиански акцент:
— Кого търсите?
Единствено рудиментарният ми социален инстинкт ми помогна да не отскоча назад и да вдигна ръце. Една изумително красива брюнетка ме гледаше с дружелюбна усмивка и въпросително вдигнати вежди.
— Извинявайте — каза тя. — Не исках да ви стресна.
Не обичам незабелязано да се промъкват до мен и обикновено имам достатъчно ясен поглед върху обстановката, за да го предотвратя. Търсейки Сугихара обаче, бях развил тунелно зрение. Имах късмет, че жената изглеждаше безобидна. Ако допуснеш някой по–злонамерен да те изненада така, това може да е последната грешка в живота ти.
— Не, няма нищо — отвърнах аз, като се опитвах да скрия смущението си. — Просто… зяпах хората. Бях потънал в мислите си.
Непознатата носеше черна рокля с влудяващо дълбоко деколте и тънки презрамки и въпреки че се мъчех да я гледам в лицето, нямаше как да не забележа дългата й шия, изящните й ключици и един от онези бюстове, за каквито са били водени войни.
— Не изглеждахте потънал в размисъл — отбеляза тя и дружелюбната й усмивка стана още по–ослепителна. — Изглеждахте… ммм… как да кажа, напрегнат.
По дяволите. Не стига, че се е промъкнала незабелязано до мен, а и преди това ме беше преценявала — при това точно, трябваше да й го призная. Почувствах се глупаво, като онзи аматьор, за какъвто някога ме обявяваше Макгроу.
Неловко се засмях, като се опитвах да се съсредоточа върху лицето й, само по себе си достатъчно разсейващо, и да не спускам поглед надолу по тялото й. Имаше красиви скули, фин, прав нос, брадичка с мъничка трапчинка и нелепо чувствени устни. Разкошната й гарвановочерна коса, изпъната назад и стегната в кок на тила, за миг ме накара да се зачудя какво ли ще е, ако се разсипе като водопад по гърба й. Носеше огърлица от няколко реда перли и дълги искрящи обеци, а очите й бяха подчертани с дебела очна линия. Никога не бях виждал толкова красива, сладострастна и ефектна жена, поне на живо, и освен че ме беше сепнала, самото й физическо присъствие ме изваждаше от релсите на играта, която иначе щях да играя.
— Нямам представа — успях да изфъфля аз. — Вие да не сте ме наблюдавали?
Жената отпи глътка шампанско от чашата, която държеше в ръката си, и аз за пръв път забелязах дланите й. Пълен глупак, да. Тя не представляваше опасност, поне непосредствена и физическа, но оръжията се държат в ръце и само идиот няма автоматично да насочи вниманието си натам, макар и дискретно. Е, наистина бях разсеян. Което обаче никога не е оправдание за това, че си мъртъв.
На безимения й пръст сияеше масивен диамантен пръстен. Логично. Непознатата беше толкова красива, че не бях сигурен на каква възраст е. Определено по–възрастна от мен. Четирийсет? Четирийсет и пет? Преди десетина–двайсет години трябва да я бяха засипвали с предложения за женитба. Кой обаче беше съпругът й? Не бях видял много чуждестранни гости, но пък можеше и да не съм ги забелязал, защото търсех Сугихара — както бях успял да не забележа и нея, а тя беше всичко друго, но не и незабележима. Тук има друг урок, бегло си помислих — за разпознаване на модели и отвличане на вниманието.
Жената отново се усмихна — не престорено свенливо, установих с изненадващо разочарование, а по–скоро така, както се усмихваш на нещо несръчно и мило, например на кутре.
— Може би мъничко — призна тя. — Имахте страшно сериозен вид.
— Аха. Е, тук не познавам почти никого. Стар приятел съм на младоженеца.
— От Америка ли?
Веднага станах предпазлив и затърсих начин да избегна конкретиката.
— Защо?
— Заради английския ви, естествено. Говорите като американец. — Жената внимателно се вгледа в мен. — Вие сте наполовина японец, нали?