Опитах се да не се ядосвам, да не поставям несъмнено невинния й и съвършено основателен въпрос в контекста на дългите години обиди и пренебрегване.
— Стопроцентов японец съм — отговорих на японски аз. Ядът ми все пак разкъса магията на нейната красота. — И също съм сто процента нещо друго. Човек не е непременно една част такъв — друга част инакъв.
Тя се понамръщи — не неразбиращо, стори ми се, а сякаш най–после съм казал нещо интересно. И тогава забелязах мрежата от фини бръчици около очите й. Четирийсет и пет, реших аз. Бръчиците някак си я правеха още по–красива, може би защото загатваха за нетрайността на красотата. На японски това се нарича цуканома но кото. „Преходността на нещата“.
— Имате право — също на японски каза жената. — Много добре го изразихте. В края на краищата, когато научавате чужд език, във вас се ражда нова душа. Обаче първата ви душа не… ммм… не закърнява, нали така? Даже се развива.
Зарадвах се, че съм казал нещо, с което е съгласна. И това нейно „ммм“, докато търсеше точната дума, беше очарователно.
— Говорите така, сякаш това ви е познато — отново преминах на английски аз. — Откъде сте?
— От Рим, естествено, не се ли познава?
— Досетих се, че сте италианка, но не можах да позная, че сте от Рим.
— Не си ли личи по стила? Той веднага ни издава. Иначе е нужно повече време, за да усетите арогантността и нетърпеливостта.
Засмях се. И за да задържа фокуса на разговора върху нея вместо върху мен, попитах:
— С кого сте тук?
— С мъжа ми. Канят го на страшно много такива събития и няма да е учтиво, ако жена му не го придружава.
— Това означава ли, че предпочитате да не сте тук?
Тя пак се намръщи заинтригувано.
— Нима съм казала такова нещо?
— Не. Попитах дали си го мислите.
Жената се засмя.
— Да кажем просто, че за мен е неочаквано удоволствие да се запозная с човек, който едновременно е няколко стопроцентови неща.
Тя погледна покрай мен и повдигна чашата си, после допи останалото си шампанско. След секунда се появи сервитьор с поднос. Жената остави празната си чаша върху подноса, взе две пълни и ми подаде едната.
— Salute — каза тя и вдигна чаша.
Чукнахме се.
— Alla tua — отвърнах аз.
Събеседницата ми наклони глава.
— Parli italiano?
Отпих глътка шампанско.
— Само английски и японски. Обаче мога да вдигна наздравица на всякакъв език. И да си поръчам бира.
Тя ме измери с поглед.
— Изглеждате прекалено млад, за да сте толкова начетен.
Не знаех дали ме иронизира, или флиртува с мен. Или и двете.
— Мислех си същото за вас.
Жената се засмя.
— Как да ви наричам?
Не бях сигурен дали се изрази така, понеже английският й е втори език, или питайки как да ме нарича, вместо как ми е името, тя намекваше, че съм под прикритие.
Може би прекалено се задълбочавах в подробности. Може би просто бях поразен от нейната красота. Японската дума за това е мабушии — означава „ослепителност“ или „сияйност“, но по–често се използва за въздействието на такава жена.
Отпих глътка шампанско.
— Джон. А вие сте?…
— Мария. — Тя вдигна чашата си и отново се чукнахме.
— Е, Джон, ако искаш да се слееш с тълпата на такива почти държавни приеми, трябва да познаваш дребните неща.
Не бях сигурен за какво говори, но се напрегнах.
— Дребните неща ли?
— Разбира се. Например чашата за шампанско се държи за столчето, не за тялото. Така шампанското остава студено.
— Ааа. — Погледнах надолу, за да видя как съм хванал чашата, сякаш трябваше лично да се уверя. — Не знаех.
Мария сви рамене.
— Няма как да знаеш такива неща, освен ако някой не те научи.
Хванах чашата за столчето.
— Тогава ти благодаря за урока. Нещо друго?
— Ами щом ме питаш, папийонката ти е прекалено широка за тези ревери, пък и истинският смокинг никога не е с прави ревери, само с остри или тип „шал“. Джобовете нямат капаци, сакото е без цепка отзад. Панталонът е без маншети. Обаче не бих се притеснявала много за това. Като имаш предвид как са облечени мъжете наоколо, ти идеално се вписваш сред тях.
— Много ти благодаря.
Тя се засмя.
— Ти сам ме попита.
Вместо да се подразня обаче, бях заинтригуван.
— Напомняш ми за един мой приятел — той също забелязва дребни неща, които всъщност никак не са дребни. И нарича това нен — „внимание“. Та на какво още да обръщам внимание?
— Хм, ами изглеждаш малко скован. Малко прекалено… ммм… нетърпелив. Не като нормалния отегчен гост. Предполагам, че сред присъстващите е някакъв шеф, когото искаш да попиташ за работа, и се опитваш да го откриеш. Може тъкмо затова да си приел поканата за сватбата на своя много стар приятел.