— Какво работиш?
— Интересуваш ли се от музейна работа?
— Обикновено не, но май почвам да се интересувам.
Тя се засмя.
— Защо ме заговори? — попитах аз. — Сериозно.
Мария отпи глътка шампанско.
— Може би ми е доскучало. Да не е престъпление?
— Не. Но ще го запазя в тайна.
— О, бива ли те да пазиш тайни?
Изведнъж започна да ме сковава не само смокингът. Трябваше да избегна отговора на тоя въпрос, само че не знаех как.
— А, ето къде си била! — в този момент каза на японски някакъв мъж точно зад мен. Обърнах се и видях изискан японец с иначе черна, но стоманеносива по слепоочията коса, който отиде при Мария и я докосна по ръката. — Търсех те.
— О, извинявай — също на японски отвърна тя. — Запознах се с друг любител на японските занаяти. Говорехме си за хотела. Това е Джон. Джон, това е моят съпруг Коджи Сугихара.
Автоматично се поклоних ниско — за да отдам почит на високото му положение и за да скрия изненадата и смущението, които сигурно се изписваха на лицето ми. Изобщо не го бях познал — снимката беше прекалено стара, пък и не си приличаше много, отгоре на всичко и смокингът съвсем го променяше.
А и трябваше да призная, че жена му прекалено ме беше разсеяла.
— Приятно ми е да се запознаем, господине — почти със заекване казах аз, след като се изправих. — Харесва ли ви приемът?
— Чудесно парти, наистина — отвърна той.
Ако се съдеше по тона му, спокойно можеше да говори и за пристъп на сенна хрема. Предполагах, че като политик от ЛДП от най–висок ранг, Сугихара би трябвало да е много по–добър актьор, което означаваше, че не ме е сметнал за достоен да си направи труда.
Трескаво се замислих за начин да поведа разговор, който да ми даде оперативни възможности. В ума ми обаче се сблъскваха най–противоречиви мисли — за неговата внезапна поява, това, че е съпруг на Мария, опасението ми, че може да е забелязал проявлението на гореспоменатото привличане под зле стоящия ми панталон — и не успях да се сетя за нищо.
Той се обърна към жена си.
— Посланикът е тук. Най–добре двамата да се срещнем с него, тъй че…
Мария кимна.
— Разбира се. — После ми протегна ръка. — Беше ми приятно да си поговорим — каза на английски тя. — С удоволствие ще те свържа с директора на музея. Обади ми се, преди да си тръгнеш, става ли?
— Непременно — обещах аз. Нямах представа как да приема думите й, по дяволите, и карах на автопилот. — Благодаря.
Сугихара леко ми се поклони в знак на извинение и хвана жена си за ръка. Проследих с поглед отдалечаването им и не можех да не забележа, че отзад тя изглежда също толкова фантастично, колкото и отпред.
Прииска ми се да изпия на един дъх остатъка от шампанското в чашата ми, но трябваше да проясня главата си. Отбих се в тоалетната и излязох на верандата при басейна, която за щастие пустееше. Бодната повърхност отразяваше градските светлини и най–силният шум беше бръмченето на филтъра.
Негова жена?! Тя беше съпруга на Сугихара?! Намирах го за толкова ужасно, че почти ме досмеша.
Защо ме беше заговорила? И какво означаваше онова накрая за директора на музея? Явно искаше да ме види пак. Но защо? Интерес ли проявяваше към мен? Да не ми беше хвърлила око? Тази мисъл едновременно ме ужаси и обнадежди.
Ами Сугихара? Още отначало не ми се щеше да го убивам, но поне знаех, че мога да го направя, ако се наложи. Приемах го като абстракция, като съотношение на разходи и ползи. И това беше добре. Убийството се основава на дехуманизирането на обекта — както направих току–що, говорейки за „обект“, като че ли е нещо неодушевено. Затова и военните казват „влизам в сблъсък с противника“, а не „убивам други човешки същества“. Затова миротворците от ООН обикновено не носят каски — самият вид на човешкото лице има силно възпиращо действие върху желанието за убийство.
Само че сега се бях запознал с жена му. Бях разговарял с нея. Бях флиртувал с нея — или поне така ми се струваше.
Замислих се. Не ми дремеше за Сугихара. Бяхме се срещнали за кратко и ми се беше сторил надменен гъз. Представих си го и осъзнах, че мога да го убия, ако се наложи. В това отношение нещата не се бяха променили.
Тогава какъв е проблемът? Придържай се към плана. Печели време. Търси възможност да ликвидираш Виктор. В краен случай очисти Сугихара. Нали току–що каза, че можеш?
Да, и тъкмо това беше проблемът. Можех да очистя Сугихара. Обаче не исках да очиствам съпруга на тази жена.
Тогава какво ще правиш? Просто ще се откажеш ли? Ако онзи ненормалник реши, че Миямото не е надежден, ти ще си виновен за смъртта на приятеля си.