По дяволите. Миямото винаги се беше отнасял добре с мене. Пазеше тайните ми. Веднъж ме предупреди, че се готвят да ме убият. Не бяха много хората, които можех да нарека „приятел“. Неговата защита трябваше да е главният ми приоритет.
Тогава използвай нея. Тя сигурно е истинска златна мина за информация. Кой друг освен жена му, ще ти помогне да следиш Сугихара?
От гледна точка на логиката всичко това беше безспорно. Но ми се гадеше от самата мисъл. Вече не се готвех само да убия Сугихара, но и да направя жена му Мария свой неволен съучастник. Да я превърна в оръдието на собствената й трагедия.
Откъде знаеш, че за нея ще е трагедия? Той е по–възрастен. Студен — докато тя е сърдечна. Надменен — докато тя е чаровна. Политик. Няма го през повечето време, обикаля избирателния си район, по цяла нощ пирува с приятелите си, вечно отсъстващ съпруг. Защо си толкова сигурен, че тя изобщо е привързана към него? Неговата смърт може да я освободи. По дяволите, тя дори може да желае смъртта му!
Търсех си оправдание, съзнавах го.
А и това не са глупости. А чиста математика. Тя е красива и ти харесва. Но се абстрахирай от чувствата си и реши уравнението. Има само един верен отговор. Просто не искаш да го видиш.
Чух вратата зад себе си да се отваря и се обърнах. Миямото се очертаваше на фона на светлината на хотела.
— Рейн–сан? — високо прошепна той. — Ти ли си?
Огледах се наоколо, обезпокоен от това нарушение на оперативната сигурност, за която се бяхме уговорили.
— Да — също прошепнах аз. — Какво правиш? Как разбра, че съм тук?
Той се приближи и още повече сниши глас.
— Представих си къде бих отишъл аз, ако искам за малко да остана сам.
Зарадвах се въпреки нарушението на сигурността.
— Явно си упражнявал контраразузнавателния начин на мислене, на който те научих.
— Така е. Извънредно ми е полезно. Обаче какво правеше с жената на Сугихара, по дяволите?
Разбира се. Трябваше да се досетя. Той не ме беше гледал неодобрително, понеже си приказвам с жена. А защото си приказвах с жената на Сугихара.
— Не знаех коя е. Тя просто ме заговори.
— Но дали е разумно?
— Не знам. Просто се случи.
— Това няма ли да предизвика трудности?
Не бях сигурен дали има предвид логистични или емоционални трудности. Или и двете.
— Нямам представа. Сигурно. Да. Трябва да го премисля. Затова и излязох тук. Ей, според Виктор Сугихара бил усилил охраната си, но не забелязах бодигардове. А ти?
— Има един човек на рецепцията отвън. Десетина от гостите дойдоха с бодигардовете си, но ги оставиха извън залата.
Кимнах, като си мислех, че охраната на Сугихара не е много сериозна. Имаше късмет, че Кобаяши е мъртъв и че вместо него са пратили да го убие човек, който няма особено желание да го направи, въпреки че не е толкова некадърен.
Миямото нервно се озърна наоколо.
— Какво ще правиш?
— Тъкмо това обмислям.
— Извинявай. Аз ти преча. Пък и изобщо не би трябвало да разговаряме. Просто бях… загрижен.
— Не се тревожи. Ще се оправя.
Той леко се поклони и се върна вътре. След миг наоколо отново се възцари тишина.
Знаех, че последната ми реплика е прозвучала с успокоителна увереност. Всъщност обаче нямах представа как ще се оправя.
Представих си, че си уговарям среща с Виктор. Можех да му кажа, че съм постигнал напредък — установил съм контакт на сватбата. Нямаше да споменавам жената на Сугихара, разбира се. Изобщо. Но самата сватба щеше да е залъкът, който щях да подхвърля на онзи психопат. И докато той го дъвчеше, може би щях да намеря възможност и да го ликвидирам.
Това ме поуспокои. Известно време поседях на един от шезлонгите — просто размишлявах и се наслаждавах на тишината извън залата. Не бях излъгал Мария — наистина нямах нищо против да съм сам. Бях сам преди Саяка и освен няколко хубави филипинки бях сам и след нея. Нещата, които бях вършил през войната, след завръщането ми се издигнаха като стена в мен и сега, след още десет години война на Минданао, тази стена сякаш бе станала още по–висока и дебела. Знаех, че винаги ще я има и ще ме отделя от света. Това не ми се струваше нередно, трагично или даже несправедливо. Струваше ми се уместно, като някакъв морален аналог на третия закон на Нютон — сила, която ме откъсва от живота, в противовес на отнетия от мене живот.
Но ето че сега седях в мрака и мислех за онази жена.
Няма проблем. Тя е просто връзка. Актив. Даже трябва да мислиш за нея.
Проблемът беше, че не мислех за нея… така.
Казвах си, че е глупаво. Че е прекалено стара за мен, прекалено светска, прекалено омъжена.