Ами другите му хора? Не ги бях забелязал да посягат, за да извадят оръжие. А и щом Олег, явно дясна ръка на Виктор, нямаше пистолет, трудно можех да си представя, че обикновените гангстери ще имат.
И дори да грешах, дори Олег да имаше пистолет и да успеех да го обезоръжа, преди другите да стигнат до мен, щях да разчитам единствено на оръжието. Оръжие, което спокойно можеше да е поддържано зле и да засече. Най–вероятно щеше да е наред, но ако не беше, щях да съм мъртъв след броени секунди.
Затова зачаках.
— Освен това знаеш къде живее Сугихара — продължи Виктор. — Къде работи. С информацията, която вече ти дадох, би трябвало да можеш да го фраснеш с камък по главата. Лесна работа.
— Да, обиколих няколко пъти жилището и службата му. И на двете места възможността да се добера до него е минимална заради разположението на сградите, кварталите, ограничения достъп и охраната. Още повече че както самият вие казахте, след провала на Кобаяши той е взел допълнителни мерки за сигурността си и освен ако не са най–големите некадърници на света, охранителите са му обяснили, че трябва да проявява извънредна предпазливост, когато се прибира и отива на работа, защото това са известните, предвидими места, на които някой може да се опита да го очисти. Да, на сватбата Сугихара не проявяваше прекалена предпазливост, което ни показва, че все някъде е уязвим. Но имам нужда от сериозна информация, за да определя къде е това „някъде“.
— Оправдания.
— Не, пречки. Има ли Сугихара хоби? Любовница? Куче? Нещо от този род. Ако има куче, може би вечер го разхожда, понеже на жена му не й се става от леглото. Такива неща, които могат да ми дадат възможност.
— Не знам дали има куче.
— Вижте, аз съм оръжието, но имам нужда от вашата помощ, за да фиксирам мишената. И ако не можете да ми помогнете, добре. Обаче тогава ще се наложи сам да събера тази информация. И за това ще ми трябва време или късмет. Най–вероятно и двете.
Виктор впери в мен безизразните си очи.
— Обади се следобед на Олег — каза той. — Не закъснявай. Не бъди ненадежден.
6
Националният музей се намираше в парка „Уено“. Бях отседнал в друг любовен хотел, този път в Икебукуро, откъдето до Уено се стигаше директно с линията „Яманоте“.
Чувствах се странно да се завърна в града след десетгодишно отсъствие. Естествено, това пак си беше същият Токио, какъвто си го спомнях — шума на влаковете и автомобилите, миризмата на ориз и мен, кипящата енергия на столицата. Но имаше и много промени. Цялостният силует на Икебукуро изглеждаше съвсем различно, навсякъде никнеха небостъргачи — един от които, гигантският Съншайн 60 в момента беше най–високият в Япония. Бетонът масово изместваше яките дървени къщи, потъмнели от дългите години редуване на слънце и дъжд. Войната също вече я нямаше. Когато бях малък, от нея все още имаше следи — кратери, пустеещи ниви, скелети на сгради, станали жертва на американски запалителни бомби. Когато се върнах през 1972 година, физическите белези от раните вече бяха изчезнали, но споменът за тях някак оставаше като призрачно присъствие във все по–процъфтяващия, все по–космополитен град. Сега обаче си бяха заминали и призраците и войната не се усещаше толкова като спомен, колкото като история.
Метрото си го биваше — чисто, бързо и ефективно. Но изведнъж усетих, че ми липсва Танатос, моторът „Сузуки“ GT380J, който бях изоставил при заминаването си преди десет години. Може би щях да си взема друг, ако се погрижа за Виктор и остана тук. Само че сигурно нямаше да е същото. Няма друга любов като първата.
Слязох от влака и закрачих през парка, като заобиколих отдалече езерото Шинобазу, мястото, където преди десет години бях „умрял“. Спомних си изстрела, плясъка сред лотосите, крясъците на подплашените патици. Около това езеро сега витаеха призраци и нямах нищо против никога повече да не го видя.
Денят беше топъл и слънчев и паркът гъмжеше от народ. Групи ученици със сини униформи и жълти шапки си бъбреха и се държаха за ръце, докато учителите им ги водеха към поредния храм или музей от програмата им, туристи с провесени на шията фотоапарати забиваха носове в карти и пътеводители, майки разхождаха малките си деца, чиновници, скатали се в нерегламентирана почивка, четяха вестници, пенсионери убиваха времето по пейките. Носеха се смехове и непринудени разговори. Листата на дърветата гинко вече жълтееха и койо, есенните багри, ми навяваха спомени за майка ми, която толкова много обичаше японската есен.