— Струва ми се редно — без да преставам да се оглеждам, отвърнах аз.
— Хайде, ела да те запозная с директора Куросава. Той ни очаква. И после ще те разведа из музея. Има страшно много неща, които си струва да види човек.
Заобиколихме огромното стълбище, подминахме табела с надпис на английски и японски „Само за служители на музея“ и стигнахме до масивна махагонова врата със стъклен прозорец в горната част. Вратата беше отворена и Мария силно почука.
— Господин директор? — извика на японски тя. — Водя ви един човек, който иска да се запознае с вас.
Влязохме в стая, претъпкана с окачени по стените свитъци, сгъваеми паравани и толкова много артефакти, че се зачудих как не поддават основите на сградата. Голям прозорец гледаше към спокойна вътрешна градина. И насред всичко това видях дребен мъж със смачкан костюм, чисто бяла коса и рошава брада, който седеше зад толкова грамадно бюро, че на неговия фон приличаше на дете. Той вдигна поглед от някаква книга, смени телените си очила с други и се изправи с помощта на бастун.
— Да, разбира се — каза директорът, като намести очилата си и примижа, за да ме види по–добре. — Вие трябва да сте господинът, за когото ми разказа Мария–сан. Значи се интересувате от музейната работа, така ли?
Поклоних се, малко озадачен от бързината, с която се развива всичко това.
— Ами да, господине… определено се интересувам.
Той долепи свитата си длан до ухото си и наклони глава към мене.
— Бихте ли повторили, моля?
Явно недочуваше. Трябваше да се досетя веднага от начина, по който Мария беше почукала и извикала. Повторих думите си този път по–високо и отново се поклоних.
В отговор старецът също леко се поклони.
— Къде сте следвали?
— Честно казано, господине, моето образование е главно… неформално. — Уместен начин да характеризирам наученото като войник и наемник.
— Хм, да, значението на формалното образование понякога се преувеличава. Самата Мария–сан е чудесно доказателство за това. Но как сте с английския? Той трябва да е на най–високо ниво, понеже ще водите групи. Не само туристи, имайте предвид, но също и видни гости. Националният музей е прозорец към японската душа, нали разбирате? Това е първото впечатление за много изтъкнати гости на нашата страна… — Тук директорът направи пауза и се вторачи в изтърканите ми дънки и износените ми обувки. — … И това първо впечатление трябва да е добро. С интернационализирането на нашата икономика, това е изключително важно.
— Израснал съм в Япония и Америка, господин директор. — Щеше ми се да си бях изгладил ризата, макар и само заради приличието. — Владея английски също толкова добре, колкото и японски.
— Добре, много добре. Иска ми се да можех да кажа същото за себе си, но английският ми е на толкова ниско ниво, че почти не мога да го използвам. Ето още една причина, поради която музеят се нуждае от помощта на млади, отворени към света хора като Мария–сан. Е, сега ви оставям на нея. — Куросава я погледна и просия. — Мария–сан, той е много симпатичен младеж.
Ние се поклонихме и излязохме.
— Не го ли хареса още от първия момент? — попита Мария, докато излизахме иззад стълбището.
— Изглежда… много мил.
— Обожавам го. Преди десет години той рискува да ме назначи в музея, въпреки че нямам докторска степен, и така всъщност ми спаси живота.
Заобиколихме група туристи и се заизкачвахме по стълбището.
— Доста силни думи за едно назначаване на работа — отбелязах аз, като се чудех дали Мария не си мисли, че прави нещо подобно за мене.
— Е, не буквално. Но по онова време имах нужда тъкмо от това. И оттогава винаги ме е подкрепял.
Стигнахме горе и влязохме в една от изложбените зали, „Модата през периода Едо“, в която бяха изложени поразителни официални копринени кимона. Мирисът на старо дървено дюшеме, отекването на стъпките под високия таван… всичко това кой знае защо ме натъжаваше. Може би защото усещах, че при предишното си идване съм бил още съвсем невинен. И далеч не толкова самотен.
— Започнах като обикновена екскурзоводка — тихо каза Мария, докато обикаляхме. — Първият екскурзовод гайджин в музея, защото владея английски, италиански и японски. И малко френски и немски от университета. Но директорът Куросава ми възлага все нови и нови отговорности. В края на тази седмица откриваме нова изложба, на която съм куратор, „Съкровищата на замъците Азучи и Ниджо“ — колекция от плъзгащи се врати и сгъваеми паравани, изобразяващи замъците в края на периода Сенгоку. Със записани на касети мои беседи на италиански и английски и каталог, написан от мен. Никога нямаше да мога да го направя без директора Куросава.