Кимнах, обзет от странна тъга, и посочих меча, който разглеждах в момента — класическа катана, прибрана в ножницата ширасая под лакираната със златен лак коширае.
— Този меч винаги ми е бил най–любимият.
— Искаш ли да го подържиш?
Стрелнах Мария с поглед. Спомнях си колко много ми се искаше да подържа оръжието в ръце като малък.
— Шегуваш ли се?
— Само внимавай, моля те.
— Не се бой, няма да повредя експонатите.
— Повече се боя за теб, отколкото за тях. Мечовете са изключително остри. Знам, че знаеш, но все пак.
Хванах ширасаята с лявата си ръка и дървената цука с дясната, вдигнах меча от стойката и като внимавах да плъзна муне, гърба, по вътрешната повърхност на ширасаята, за да не нараня ха, лезвието, измъкнах леко извития меч от ножницата. Задържах го хоризонтално на равнището на очите си и бавно го завъртях, наслаждавайки се на отблясъците на светлината по майсторски изработената стомана, поразен от съвършеното тегло и баланс, внезапно изпълнен с усещането, че онова, което държа в ръката си, не е просто обикновен метал, а нещо будно, решително, почти живо. Плъзнах поглед по шарката хамон от закаляването на лезвието, като се питах колко битки е видял този меч, живота на колко души е отнел, и за миг изпитах странна свързаност с него — и двамата бяхме родени в Япония, и двамата бяхме създадени да убиваме.
— Подхожда ти — каза Мария.
Малко странният й глас ме откъсна от унеса ми и аз запримигвах.
— А?
Тя се понамръщи.
— Ами… с меч в ръката изглеждаш като в свои води. Не като със смокинг.
Не знаех точно какво е забелязала, но инстинктивно ми се прииска да го скрия. Отново погледнах острието.
— Просто винаги съм харесвал кото, старите мечове, повече от шинто, по–новите. Шинто са изработени майсторски, разбира се, и имат красиви шарки от закаляването. Но май харесвам по–утилитарния вид на класическите оръжия. При тях целта не е толкова красотата, колкото практичността.
Мария се засмя и неловкият миг отмина.
— О, я се чуй само, ти вече си готов екскурзовод!
В продължение на още един час обикаляхме из музея. Тя явно обичаше да показва неговите съкровища и аз разбирах защо Куросава я подкрепя — трудно можех да си представя по–добре осведомен, страстно обичащ работата си и очарователен екскурзовод. Докато вървяхме и разговаряхме, крадешком попивах с очи косата, лицето и тялото й и осъзнавах, че се опитвам да се боря с все по–сериозното си увлечение. Не бях сигурен какво ще правя по–нататък.
Не, не беше точно така. Знаех какво трябва да сторя. Просто исках да направя нещо друго.
Когато свършихме, Мария ме изведе навън. Слънцето клонеше към залез, разхлаждаше се и навалиците бяха оредели. Наоколо работеха група градинари с традиционни дочени панталони момохики, ризи хантен и конични бамбукови шапки. Известно време ги наблюдавах как кастрят храсти, косят трева и събират пъстрите очиба, падналите листа — тихият шум на бамбуковите им гребла и метли звучеше като ария на есента в някогашно Токио. Това ме изпълни с носталгия по времето, когато майка ми ме водеше тук като малък — тогава също виждах градинарите, винаги късно следобед, сигурно защото в края на работното време и след това не биеха толкова на очи.
Когато се отдалечихме от музея, Мария ме хвана под ръка и аз усетих топлината на дланта й през ръкава на ризата си. Дали флиртуваше с мен просто за да ме накара да приема работата? Или имаше нещо повече? Или и двете?
Или, което би било най–лошо, започвах да си фантазирам?
— Удивително е, че си научила всичко това сама — казах аз, докато вървяхме. — Тъй де, хората учат такива неща в университета. При това в докторските програми.
— Е, не съм съвсем самоука. Две години следвах азиатско изкуство в университета „Сапиенца“, обаче не завърших.
— Защо?
— Мъжът ми беше гостуващ преподавател там. Дойдох с него в Япония и се оженихме.
Зад тези няколко думи сигурно се криеше цяла история, цял един свят. Трябва да е била двайсетинагодишна, когато е дошла тук със Сугихара. Беше напуснала университета… Навярно се бяха влюбили… Може би беше забременяла…
Но докато го казваше, лицето й нарочно беше безизразно и гласът й — неутрален, като човек, който съобщава прогнозата за времето. Явно не желаеше да дискутира този въпрос освен на равнището на голите факти.
И все пак заради връзката с мъжа й не успях да устоя да не я поразпитам.
— Имате ли… деца?
— Имахме момче. Но вече го няма.
Начинът, по който произнесе това „Но вече го няма“, не оставяше никакво съмнение в смисъла на тези четири кратички думи. Спрях и се вгледах в нея. Съзнавах колко много болка съдържат те и бях трогнат от достойнството и самоконтрола й.