— Съжалявам — казах аз.
Мария поклати глава.
— Беше много отдавна.
— Такова нещо едва ли може да е „много отдавна“. Времето не тече по такъв начин.
Тя ме погледна така, сякаш се чудеше дали да продължи, или да смени темата. В далечината чух сигнала на пристигащ влак по линията „Яманоте“.
— Не тече — след малко тихо повтори Мария. — Вярно е. И ти благодаря.
— Аз ти благодаря, че ми каза. И моля за извинение, че повдигнах толкова болезнен въпрос.
— Не, няма нищо. Понякога е трудно да го избегна. Защото е свързано с всичко, нали разбираш? Отразява се върху всичко.
— А мъжът ти? — попитах аз, като се чувствах мръсник, задето се опитвам да извлека оперативна информация в момент, в който тя споделяше нещо толкова интимно и мъчително. — Как така един политик е чел лекции в Рим?
Мария се усмихна и явно се зарадва, че съм сменил темата. Или поне акцента.
— Това беше много преди да стане политик. В първото си… ммм… превъплъщение той имаше докторат по изобразително изкуство. Беше професор по консервация на исторически паметници в Университета по изкуство и дизайн в Киото.
— Даже не съм съвсем сигурен точно какво е това. Още ли смяташ, че съм подходящ за работата в музея?
Тя пак се усмихна.
— Това означава, че беше специалист по реставрирането и съхраняването на древни произведения — скулптури, картини, керамика, такива неща. Това е много важна област и изисква необичайно образование, най–често комбинация от химия и история на изкуството. Е, вече знаеш. Виждаш ли колко бързо усвояваш, когато имаш добър учител?
Засмях се.
— И как от специалист по реставрирането и съхраняването на древни произведения се става политик?
Мария ме хвана под ръка и двамата продължихме нататък.
— Баща му беше депутат в Диета от префектура Яманаши. Мъжът ми не искаше да има нищо общо с политиката, но когато баща му почина, много хора от ЛДП го натиснаха да се кандидатира за мястото на баща си. Включително майка му. Той е единствен син и тези места в Диета… е, знаеш как е. Самураите ги няма, но политиката в тази страна до голяма степен все още се основава на произхода и унаследяването.
— И той се е кандидатирал, така ли?
— Да, през хиляда деветстотин и шейсета го избраха и се пренесохме в Токио. Страшно съжалявах, че напускаме Киото. Защото нали знаеш — къде другаде би искал да живее един почитател на японското изкуство? Но и в Токио не е зле. Мъжът ми често пътува до Яманаши, разбира се, за да поддържа връзка с избирателите си, но аз прекарвам повечето си време тук.
Замислих се дали в тази информация има нещо, което може да ми е от полза. Още не бях сигурен.
— Обаче това не е точно животът, който си искала.
Тя ме погледна и отново изпитах усещането, че се чуди какво да сподели с мен. След малко се усмихна и с известно усилие отговори:
— Не съвсем. Ами ти? Къде си ходил на училище?
Сменяше темата. Искаше ми се да я попритисна, но разбирах, че е по–добре да изчакам.
— Дори не съм завършил гимназия. Още ли искаш да ме вземеш на работа?
— Както каза директорът Куросава, значението на формалното образование понякога се преувеличава. И все пак съм изненадана. Струваш ми се, не знам, образован.
Засмях се.
— Та аз дори не знам как се държи чаша за шампанско.
— Напротив, знаеш. Аз те научих, забрави ли?
Отново се засмях.
— Вярно. И все пак.
— Заради начина, по който се държиш, струва ми се. Чувстваше се неловко на онова парти, нали? Личеше си. Обаче не изглеждаше… ммм… неуверен. Нали разбираш, някои хора без формално образование се чувстват малоценни. Ти не ми изглеждаш такъв.
Замислих се.
— Май позна.
— Което ме кара да си мисля, че все пак си получил образование някъде.
— Пак позна.
— Може ли да попитам къде?
Погледнах я.
— Това част от интервюто за приемане на работа ли е?
— Определено.
— Когато бях седемнайсетгодишен, напуснах гимназията и постъпих в армията. После три години бях във Виетнам.
— Господи!
— Изненадана ли си?
Мария внимателно впери очи в мен.
— Не. Може би не съм. Струваше ми се, че в теб има нещо. Просто не знаех какво.
Заинтригувах се.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами на приема беше сам, но това не те смущаваше. Като че ли… ммм… страниш от другите. Като че ли знаеш нещо, изпитваш нещо или си направил нещо, което те отделя от обществото.