Това наблюдение беше толкова проницателно, че ме смути.
— Отново позна.
— Видял си много неща през войната, така ли?
Изтекоха няколко секунди.
— И извърших много неща.
— Извинявай.
— Беше много отдавна.
Тя се усмихна.
— Това не е по–вярно, когато го казваш ти, отколкото когато го казах аз.
Не отговорих и Мария ме стисна за ръката, сякаш за да ме успокои.
— Мисля, че травмата може да те накара да се чувстваш откъснат от хората, които не са преживели такива неща. Сякаш живеят в друг свят.
Все едно ми четеше мислите — по–добре, отколкото аз нейните. Сякаш провеждах рандори с човек, за когото съм очаквал да е новак в джудото, а той се е оказал с черен пояс.
— Това може би си има и добрата страна — отвърнах, като си мислех за Лудия Джейк. И за Тацу, с когото се бяхме запознали и сприятелили през войната. — Малцината, които знаят… те го разбират. Наистина го разбират.
Мария кимна.
— Мога да си представя.
— Няма ли някой… — Млъкнах, понеже не знаех как да довърша изречението.
— А, нали знаеш, да си чужденец в тази страна може да е малко самотно.
— Да, знам. Нямаш ли роднини?
— Това е дълга и тъжна история. Предпочитам да ми разкажеш за своите.
Отклонихме се от павираната алея и под краката ни захрущя чакъл. Наоколо още имаше хора и паркът продължаваше да е доста оживен. Някак си обаче имах чувството, че сме само ние двамата.
— Няма много за разказване. Майка ми беше американка, а баща ми — японец. Той почина, когато бях осемгодишен, и майка ми ме заведе в Щатите. Така че съм израснал и в двете страни.
— Но никъде не си се чувствал у дома.
Това определено беше вярно, но не исках да го призная.
— Защо смяташ така?
— Просто имам такова чувство. Майка ти още ли е в Щатите?
— Почина. И това беше много отдавна.
Произнесох последните думи иронично, но Мария въпреки това спря и ме погледна. Съчувствието в очите й я правеше почти непоносимо прекрасна.
— Естествено — тихо отвърна тя.
Само кимнах. Бяха убили баща ми по време на уличните безредици, обхванали Токио, след като правителството на Киши ратифицира американско–японския пакт за сигурност през 1960 г. Майка ми почина от рак десетина години по–късно, докато аз бях на война. И Мария имаше право, всичко това изобщо не беше много отдавна. Просто го пазех в своеобразна кутия, наред със спомените ми от войната. И със Саяка.
Известно време и двамата помълчахме. После тя каза:
— Добре. Може би стига тъжни истории за един ден, а?
— Определено. Извинявай, че отворих тази тема.
— Няма нищо. И аз я подех. Когато опознаваме някого, виждаме светлите неща и се сблъскваме с мрачните, нали така?
— Явно.
— Е? Искаш ли работата?
— Мислиш ли, че съм готов за нея?
— Не, естествено. Директорът Куросава ще се съобрази с моята препоръка, но въпреки това по някое време ще иска да те интервюира. Затова трябва да знаеш много повече, отколкото сега.
Вдигнах вежди.
— Ех, да имаше кой да ме научи!
Мария се засмя.
— Е? Можеш ли да дойдеш пак тази седмица?
Не бях сигурен дали е разумно. Исках да я видя отново, това ми беше ясно, макар да знаех и че съм ужасно объркан относно причините.
— Тази седмица не ми е много удобно през деня — импулсивно отговорих аз. — Но какво ще кажеш да пием по нещо някоя вечер? Тъй де, има да ме учиш толкова неща, но не е задължително винаги да сме в музея, нали?
— О — понамръщи се тя. — Мислех, че си свободен по цял ден, след като, нали знаеш, в момента нямаш работа.
Мамка му. Инстинктът й си го биваше. И когато другия път си отворех устата, трябваше да съм сигурен, че казаното ще отговаря на онова, което Мария си мислеше, че знае за мен.
— Това е дълга история. Просто съм… малко зает.
— Да не ходиш на други интервюта? Възможно ли е нещо да се сравнява с работата при директора Куросава с мен?
Тя за пореден път ми даваше възможност да се призная за виновен в по–дребно провинение, за да скрия по–тежкото. С облекчение поклатих глава.
— Едва ли нещо може да се сравнява с това. И все пак…
Мария впери в мен онези свои тъмни очи. Нямах представа какво се случва зад тях.
— Е, всъщност утре вечер мога да се освободя — каза след малко тя. — Музеят затваря в пет.
Замислих се бързо, като се опитвах да овладея обзелото ме радостно вълнение от перспективата да изляза с нея. Не знаех много барове в Токио. Бях ходил в „Камия“ в Асакуса естествено, едно от заведенията, в които Макгроу ми определяше срещи. Обаче това беше голям и шумен квартален бар. Не какъвто имах предвид. Бар „Орхидея“ в хотел „Окура“ ставаше, но там можеше да я познават и сигурно нямаше да й е удобно.