На гробището беше още по–добре — пустота, мрак и тишина. Отидох при едно дърво сред надгробните камъни, седнах, облегнах гръб на ствола и се заслушах в щурците. Оставаше само да държа в ръце човешки череп и да го съзерцавам. И може би в известен смисъл го правех, защото преди десет години точно там бях пръснал главата на Макгроу. Споменът за онзи момент ме изпълни с удовлетворение, дори ме поуспокои. Осъзнах, че сигурно не съм дошъл тук само заради уединението и тишината.
Опитах се да се дистанцирам, да видя цялата игрална дъска, а не само фигурите. Не само Виктор, а и организацията около него. И неговото място в нея.
Екипът не ми се струваше особено голям. И при двете ми посещения в офиса на Виктор бяха едни и същи хора. А и той беше възложил важна работа на издънка като Кобаяши. От когото реши да се отърве едва след като се появи нов човек, с когото да го смени.
За мен това беше бойна част от типа на отделение. Даже не и взвод. И определено не рота.
От организационна гледна точка Виктор беше Шефът, а Олег — грубата сила, неговата дясна ръка. Виктор ме прие в офиса си, за да може да ме прецени, и после плавно ме предаде на помощника си, който сега изпълняваше ролята на буфер и не ми позволяваше пряк достъп до Виктор. Разбирах, че важна част от работата на Олег е да пази шефа си.
Само че кой пазеше Олег?
Замислих се над този въпрос.
Загубата на човек като Олег щеше да хвърли в хаос организацията на Виктор. Най–вероятно щеше да го принуди да промени навиците си, да го направи по–уязвим.
Нямаше да е лесно. Но ако успеех, щях да оголя единия фланг на Виктор. Сигурно не за дълго, но може би щеше да е достатъчно.
Липсваше ми информация. А това означаваше Тацу.
На последната ни среща той ми беше казал, че може пак да работим заедно. Едва ли обаче имаше предвид да сме партньори. Той щеше да е главният. Или най–малкото щеше да иска нещо в замяна на помощта, която ми окаже. Не ми се искаше да съм му длъжник.
Разбира се, тази моя неохота вероятно бе глупава. Засега положението беше сравнително стабилно, но това можеше да се промени по всяко време. Трябваше да съм готов, а не да действам в последния момент. Можех да поговоря с Тацу, да му кажа едно–друго, да го сондирам и да видя какво ще ми предложи и какво ще поиска срещу това.
Знаех, че това е правилният ход, и все пак ми се струваше малко отчаян. Тацу беше жилаво копеле и притежаваше страхотен инстинкт на ченге, съчетан с необичайно гъвкаво отношение към средствата и целите. Е, налагаше се да поема риска с този негов инстинкт. В момента се нуждаех от гъвкавостта му.
8
Върнах се на метростанция „Икебукуро“ и набрах домашния телефон на Тацу. По това време на денонощието много ченгета пиеха след края на смяната с приятелите си, обаче аз познавах Тацу. Когато го разпитваха, отговаряше рязко, но обичаше жена си, беше луд по дъщерите си и нищо не му доставяше по–голямо удоволствие от спокойната вечер у дома с тях.
Вдигна жена му. Представих се като негов стар приятел и помолих да го повика на телефона. След малко той отговори с лаконично „Хай“.
— Тук е Рейн — казах на японски аз. — Отдавна не сме се чували.
Последва пауза.
— Така е — отвърна накрая Тацу. — Защо ми се струва, че не се обаждаш само от приятелски чувства?
— Е, и от приятелски чувства.
— Разбира се. В Токио ли си?
— Да. И имам чувството, че изобщо не съм си тръгвал.
Тацу помнеше случилото се преди десет години и щеше да се сети точно какво искам да кажа.
— Аха.
— Е… ако имаш време, много ще се радвам да се видим.
— Предполагам, че е по–добре да е по–скоро, отколкото по–късно.
— Ами наистина ми липсваш.
Представих си как се усмихва. Никой не се закачаше с Тацу — имаше прекалено заплашително излъчване. Но на мен някак си ми се разминаваше и ми се струваше, че го намира за забавно.
— Много мило от твоя страна — каза той. — Може да пием по бира тази вечер.
— Ще съм ти признателен. Още ли си в Нихонбаши? Само кажи къде и ще съм там след половин час.
Тацу ми даде някакъв адрес в Юракучо, недалеч от неговия квартал. Стигнах дотам директно с „Яманоте“ и установих, че заведението е класическа изакая, японската институция, създадена, за да ободрява уморените служители на прибиране от работа с леденостудена бира, пилешки шишчета якитори и винаги готов съчувствено да ги изслуша масутаа на бара. Барът се гушеше под естакадата на „Яманоте“ и притежаваше атмосферата на тайно подземно убежище — нисък таван, сбутани маси и тътен на преминаващи над главата ти влакове вместо записана музика. От отворената пещ зад бара излизаше пушек, от капещата по жарта мазнина се носеше цвърчене, ухаеше на печено месо. Вътре бяха наблъскани четирийсетина души, които се смееха и приказваха, та ми отне известно време да установя, че Тацу още не е дошъл. Една сервитьорка ме забеляза, извика „Ирасшаи!“ — „Добре дошъл!“ — и аз леко се поклоних в отговор на поздрава. Намерих свободна маса до стената, поръчах и за двамата наливна бира — нам а — и зачаках.