След пет минути го видях да влиза. Стори ми се поостарял от последната ни среща — черната му коса се беше прошарила и бе напълнял. Обаче човек не можеше да сбърка тази походка на булдог, едва възпиран от невидима каишка. Както и усмивката, когато ме зърна — сякаш винаги преодоляваща стремежа му да я сподави.
Изправих се и го проследих с поглед, докато се промъкваше между масите.
— Рейн–сан — каза той, когато се приближи. И после, като че ли в отговор на някаква противоречива мисъл, прибави: — Но винаги се радвам да те видя.
Поклоних се и стиснах дланта му. Може би защото се бяхме запознали в чужбина. Може би защото беше толкова типичен японец, че в сравнение с него се чувствах американец. Така или иначе, обичах да се ръкувам с него.
Седнахме на тесните столове и аз вдигнах халбата си.
— Канпаи! — Тацу също вдигна своята и изсумтя в знак на съгласие. Чукнахме се и отпихме.
Той остави чашата си на масата, дълбоко въздъхна и си избърса брадичката.
— Е, в какви неприятности си се забъркал този път?
— Знаеш ли, Тацу, ако бях малко по–чувствителен, сигурно щях да се обидя от намека ти.
Той ми отправи полицейския си поглед, който можеше да накара непознаващ го човек да се признае за виновен и за Големия чикагски пожар.
— Тъй де, няма ли поне едно „Как си? Как я караш?“.
Тацу въздъхна.
— Как си? Как я караш?
— Добре, благодаря, че попита. А ти?
— Бива.
— Жена ти? Щерките?
Той пак въздъхна, но ми се стори, че зървам неохотна усмивка на устните му.
— Добре са. Тийнейджърките са истинска мистерия. Обаче… — Тацу замълча и този път наистина се усмихна — са си много добре. Благодаря ти.
Отвърнах на усмивката му.
— Радвам се. Благодаря, че дойде да се срещнеш с мене. И ако отречеш, че предпочиташ да си вкъщи с тях, просто ще се скараме.
Той се засмя.
— Добре де, добре. А сега ми разкажи в какво си се забъркал. Не е свързано с Бясното куче Фукумото надявам се. Нали знаеш, че отдавна го няма.
Говореше за сина на един бос от якудза, когото бях очистил преди десет години — причината да избягам от Токио, оставяйки собствения си надупчен от куршуми „труп“ в езерото Шинобазу. Но синът отдавна се беше присъединил към бащата и не очаквах неговите подчинени, които го бяха детронирали, да ме познаят, даже пътищата ни да се пресекат, нито да проявяват какъвто и да е интерес към мене.
Отпих глътка бира и се наведох напред, за да мога да говоря по–тихо. Повечето маси бяха заети и разговорите наоколо бяха достатъчно шумни, за да ни осигуряват добро прикритие.
— Дори не знам откъде да започна. Може би с един въпрос. Познаваш ли някой си Виктор? Не му знам фамилията, но…
— Карков. Виктор Карков. Наполовина руснак, наполовина японец. Бивш полковник от Спецназ. Руските подразделения за специални операции. Пристигнал е в Токио преди малко повече от година. Клановете на якудза още не могат да се възстановят от шока. Освен ако не греша, естествено, и ти не говориш за друг Виктор.
Знаех, че Тацу гледа да е в час с тези неща, но въпреки това не бях очаквал да разполага с толкова информация.
— Не, същият е.
— И си се забъркал с този човек?! — почти успя да овладее неодобрението си той. Обаче усещах, че съм го заинтригувал.
— Е, „забъркал“ може би е прекалено силна дума.
— Аха. Ти как би се изразил?
Отново надигнах халбата, за да имам време да помисля. Осъзнах, че е трябвало да се подготвя по–добре преди да се срещна с него. Да импровизираш с Тацу си беше опасно.
— Той ме… постави в трудно положение.
Тацу мълчеше. Знаех, че така се опитва да ме накара да се разприказвам, и трябваше да устоя на импулсивното си желание просто да продължа да говоря.
— Виж какво ще те попитам — казах аз. — Ще имаш ли някакви възражения, ако на Виктор му се наложи, да речем, преждевременно да се пенсионира?