Той сви рамене.
— Светът ще е по–добър без него. От друга страна, винаги има още като Виктор.
Едва не пуснах последните му думи покрай ухото си, но нещо не се връзваше. Не познавах по–хладнокръвно рационален играч, но Тацу все пак беше японец, а японците по природа са подозрителни и дори враждебни към всякаква чуждестранна намеса. По време на шогуната Токугава бяха затворили страната за двеста и петдесет години и я бяха отворили чак когато черните кораби на адмирал Пери не им бяха оставили друг избор. Затова дори разумен човек като Тацу едва ли можеше да е равнодушен към присъствието на тип като Виктор Карков в Токио.
Отново отпих от бирата си умишлено небрежно.
— Щом казваш. Тъй де, чужденец се появява в Токио и измества местните гангстери. Просто ми се струва… смущаващо. Но… добре.
Последва дълго мълчание. Ако си мислеше, че така ще ме накара да се разприказвам, Тацу се заблуждаваше. Макгроу много го биваше в тези неща и беше обучил и мен.
— Е, не бих го нарекъл смущаващо — накрая отвърна той. — Обаче… една чуждестранна престъпна организация наистина представлява разузнавателно предизвикателство. И културно. Якудза винаги е била лошата част на японското общество, но въпреки това е част от него. Има много негласни закони. А Виктор, изглежда, не признава доста от тях.
Това беше дребна отстъпка, но все пак отстъпка. Тук имаше място за съвместни действия. Само че не знаех до каква степен.
— За какви закони говорим? — попитах аз.
— За публичното насилие. За оставяне на обезобразени трупове на врагове на улицата като послание например. Якудза се въздържа от такава тактика от уважение към обществената хармония. За Виктор самото нарушаване на обществената хармония е оръжие.
Думата, която използва за „обществена хармония“, беше ва — типична концепция в японската култура. Ва означава поставяне на обществените над личните потребности, върховенство на мирното единство и съгласие. Нарушаването на ва изисква някакво наказание — при това доста строго. Зачудих се дали Тацу не намекваше за нуждата от такава реакция.
— Бих искал да науча повече за него — казах аз.
— Например?
— Е, всичко каквото знаеш.
Той ме погледна с изражение, което можеше да се преведе като „Това ли е най–доброто, на което си способен?“.
Да, Тацу нямаше да ми разкрие какво знае, докато аз не му разкрия какво искам. Не можех да го обвинявам. И аз щях да постъпя по същия начин.
— Ще бъда откровен с теб — заявих аз. — Обаче трябва да съм наясно с границите на действие.
— На първо място, да се ограничиш с Виктор. Никакви други преждевременни пенсионирания, нали така?
Тоест не биваше да има цивилни жертви. Никакви грешки.
— А ако се наложи да се пенсионира още някой от неговата организация?
Той кимна с малко пресилена сериозност.
— Е, случват се такива неща, струва ми се. Смяна на персонала. Едновременно напускане. Според теб кой друг може също да се пенсионира?
— Познаваш ли неговия помощник Олег?
— Олег Тактаров.
— Ясно, значи го познаваш.
— И той е бивш спецназовец като самия Виктор. Двамата са участвали в съветската инвазия в Афганистан преди три години. Операция „Щорм–333“, така се казваше, струва ми се. Няколкостотин бойци от съветските спецчасти, преоблечени в афганистанска военна униформа, щурмували двореца, убили президента и двеста души от личната му гвардия и после поставили начело на страната свой човек. Впечатляваща операция.
— Оттогава обаче нещата не вървят толкова гладко.
— Вярно, но геополитическите проблеми, с които Русия се сблъсква в Афганистан, надали са по вина на хора като Виктор и Олег. Също както за изхода от войната на Америка във Виетнам не са виновни хора като теб.
Кимнах в знак на съгласие.
— И какво правят сега в Япония?
— Много се надявах, че ти ще можеш да ми кажеш.
— Не знаеш ли?
Тацу отпи глътка бира.
— Тези руснаци не са като нашата якудза. Нямат редовно работно време. Нямат визитки. Държат се по–скоро като спецназовци, каквито са били, отколкото като престъпници, каквито са станали. Все пак имам известна информация. Повечето от която — очевидна.
— Изглежда са приклещили в ъгъла бизнеса с поръчкови убийства.
Той ме погледна. Изтекоха няколко секунди и си помислих, че ще ме попита откъде знам. Тацу обаче просто отвърна:
— Това е очевидната част.
Той не криеше разочарованието си, че не му отговарям с адекватна информация.
— Добре, ясно. Но защо? Дали просто са се възползвали от случайна възможност да сложат ръка върху този бизнес? И откъде получават разузнавателните си сведения?