— Какво още знаеш за Виктор? — накрая попитах аз.
Той остави халбата си и потърка брадичка.
— Врагът на врага ми е мой приятел. Мнозина от якудза са готови да споделят с властите каквото знаят за Виктор с надеждата, че така ще ни дадат възможност да им помогнем. Част от тази информация ми позволи да потвърдя други подробности. За всичко останало имам само догадки.
— Ще се радвам да чуя всичко.
— Добре. Според мен майката на Виктор е японка и е прекарал детството си тук.
— Да, явно е от смесен брак. Нещо друго?
— Разбира се. Първо, той знае японски.
— Обаче говори с руски акцент.
— Сигурен съм, че Виктор няма желание да се прави на японец. Даже някога да е имал, надеждите му бързо са били угасени.
— Какво искаш да кажеш?
— Като малък е бил изоставен и са го отгледали чужди хора. Тормозили са го, задето е мелез. Не е толкова трудно да си представиш, че той се стреми да се дистанцира от травмата. Да си създаде нова, руска идентичност, да се изолира от омразната част от своя произход.
Тацу използва за „мелез“ японската дума айноко. Очевидно влагаше в нея неутрален смисъл — просто цитираше как са наричали Виктор хората, които са го тормозили. Но макар и след толкова много години, самото й произнасяне ми беше омразно. Нали и на мен ми бяха викали така.
— Какво знаеш за детството му?
— Ако не го бъркам с някой друг, на петгодишна възраст са го изоставили пред едно токийско сиропиталище. В ръцете си държал писмо. В сиропиталището още го пазят.
— И какво е пишело в него?
— Ръкописно обяснение на японски от изтерзана майка, която повече не можела да се грижи за детето си.
— И просто го е… изоставила там, така ли?
— Очевидно. Момченцето твърдяло, че щяла да се върне ей сега, че му казала да чака там с писмото, докато тя отиде до магазина за храна. И продължавало да вярва в това чак до тийнейджърска възраст. Смятало, че с майка му се е случило нещо — че се е изгубила или че са я издебнали и нападнали, но ще се върне за него. Тогавашната директорка на сиропиталището е много стара и отдавна е пенсионерка, но разговарях с нея. Тя ми разказа, че момчето се взирало през прозореца към улицата, където го оставила майка му. Всеки ден. Когато и да останело без надзор, отивало до прозореца, притискало длани към стъклото и гледало навън.
Спомних си как самият аз, осемгодишен, месеци наред ридаех нощ след нощ, давейки се в океан от мъка, смут и скръб след смъртта на баща ми.
— Това е… ужасно — успях да произнеса.
— Да.
— А бащата?
— Неизвестен. Виктор твърдял, че баща му е руски генерал, и вярвал, че той ще дойде в сиропиталището да го вземе.
— Руски генерал ли? Възможно ли е?
— Не. Ако не го бъркам с някой друг, Виктор е роден около хиляда деветстотин и четирийсета. По онова време отношенията между императорска Япония и Съветския съюз са били враждебни. Само няколко години преди това сме водили необявена гранична война в Манджурия, в която Япония решително е била отблъсната. Тук не е имало съветски генерали.
— Възможно ли е майка му да е била в чужбина?
Тацу сви рамене.
— Според мен вероятността една японка, толкова бедна, че е трябвало да изостави детето си, да е била в Съветския съюз, там да е забременяла от съветски генерал и после да се е върнала в Япония, е толкова нищожна, че не си струва да се взима предвид.
— Тогава? Просто го е излъгала, така ли? Виктор има славянски черти, определено.
Тацу се наведе напред.
— Как ти се струва той? Питам за личната ти преценка.
Бавно въздъхнах.
— Той е… малко като природна сила. — Разказах му за Кобаяши.
Когато свърших, лицето му беше мрачно.
— Наскоро от река Сумида извадиха мъжки труп. Лицето му беше смазано до неузнаваемост и по тялото му имаше многобройни рани от нож.
— Трябва да е Кобаяши.
— Масахиру Кобаяши е боец от Гокумацу–гуми. Твърдиш, че е работел за Виктор, така ли?
— Виктор каза, че в Гокумацу–гуми станала някаква издънка и той му давал втори шанс. Това говори ли ти нещо?
— За пръв път чувам.
С което не отговаряше точно на въпроса ми, но и двамата внимавахме каква информация разкриваме.
— Е, ако имате стоматологичния картон на Кобаяши, сигурно ще можете да разпознаете трупа, който сте извадили от реката — казах аз. — Това е работа на Виктор.
— Предполагам, че е безсмислено да те моля да дадеш свидетелски показания за убийство? Кейсацучо може да ти осигури закрила и…
Поклатих глава.
— Така няма да постигнем нищо, Тацу. Нужен ни е друг план.
Той кимна.