— Добре. Бях длъжен да опитам, разбира се.
— Разбира се.
Отново се умълчахме, после аз предложих:
— Дай да се върнем отначало. Той има славянски черти. Или поне лицето му не е съвсем японско. Смяташ ли, че тази работа с руския генерал е негова измислица?
Тацу надигна халбата си.
— Възможно е. Но предполагам, че в основата й лежи нещо, което му е разказвала майка му.
— Че баща му е велик генерал.
— Да. За да има с какво да се гордее. Вместо ужасната истина.
— Че баща му е никой ли?
— Може би. Но защо точно руски генерал? Защо не лекар, учен или музикант? Всяка една от тези, а и от много други професии е щяла да накара детето да се гордее с баща си. А и са много по–правдоподобни от историята, в която е вярвало момчето.
Опитах се да разбера какво иска да каже, но не успях.
Тацу ме погледна с онова свое типично изражение, с което сякаш ме укоряваше: „Защо трябва да ти обяснявам всяка своя дума?!“.
— Хората понякога си фантазират. Но по–често преувеличават. Взимат някаква истина и я доразвиват с лъжи.
— Значи… руски войник, а не генерал, така ли?
— Може би.
— Нали каза, че по онова време тук не е имало руски войници?
— Казах, че не е имало руски генерали.
— Имало ли е руски войници? През Втората световна война ли?
— Оказа се, че е имало.
Отпуснах се назад впечатлен, както винаги.
— Поразровил си се.
— Разбира се. През хиляда деветстотин трийсет и осма и трийсет и девета година на манджурската граница се водят няколко по–значителни сражения. Нашата императорска армия пленява много руски войници. Някои от тях са пратени на архипелага. Повечето не издържат пътуването. Оцеляват неколцина. Един от тях успява да избяга.
Последва мълчание.
— Бащата на Виктор ли? — накрая не се стърпях аз.
— Така смятам. През войната са унищожени много архивни документи. Но има данни за пленен съветски пехотинец, Алексей Гавриков, когото отвеждат в Япония и след това е в неизвестност.
— Как така в неизвестност?
— Според мене това е евфемизъм за „избягал“.
— И среща майката на Виктор и?…
— И я изнасилва.
— По дяволите. Но… Не знам, Тацу. Човекът избягва, добре, обаче после ще му е адски трудно, не смяташ ли? Бял беглец във военновременна Япония?! Къде ще се крие? Какво ще яде?
— Пращат го в лагер в префектура Аичи. Наоколо има множество малки ферми. Гавриков избягва през лятото, когато времето е хубаво. С малко късмет, като се придвижва само нощем, никой няма да го забележи. И ще намери какво да яде.
Опитах се да си го представя.
— Вмъква се в отдалечена сграда в някоя ферма. И докато е там и търси храна или къде да пренощува…
— … го сварва една селска девойка. Той я сграбчва. Може би се кани да я убие, но вижда, че се е вцепенила от страх и няма да го издаде с викове. И вместо това я обезчестява. Когато са на война, мъжете вършат такива неща. Че и по–страшни.
— И не само на война.
— Вярно. Тя може би веднага съобщава на родителите си. А може би не. Така или иначе, разбира, че е бременна. По някаква причина не може или не иска да прекъсне бременността. Родителите й не вярват на нейното обяснение. Прогонват я. Може да се е добрала до Токио, където да е работила каквото намери, за да оцелее и да храни бебето си.
— Проституция?
Селско момиче във военновременно Токио? Нима е имала други възможности?
— И все пак. Това са само догадки.
— Нали ти казах. Успях да потвърдя някои неща. Но да, това се е случило толкова отдавна и в такива бурни времена, че фактите няма как да бъдат проверени.
— Е, какво още си успял да потвърдиш?
— В писмото, което държало момченцето, пишело, че се казва Хикару Ямада. В архива на миграционната служба има информация за човек с такова име, който заминал за Русия на осемнайсетгодишна възраст. Няма данни да се е върнал. Предполагам, че Виктор е заминал да търси там баща си, съветския генерал. Глупави фантасмагории, само че дълбоко запечатани в травматизираната му душа. Едва ли е имало откъде да започне търсенето си. А и истинският му баща едва ли е оцелял през войната.
— И после?
— Постъпил е в съветската армия, естествено.
— По бащините си стъпки.
— И сигурно съзнателно или несъзнателно си е фантазирал, че баща му ще научи за подвизите му и ще го потърси. Което не се е случило, разбира се. Обаче Виктор явно се е отличил, може би в секретни операции в Африка и Югоизточна Азия. Не е невъзможно пътищата ни да са се пресичали във Виетнам.
— Светът е малък.
— Вярно. Каквито и да са подвизите му, явно са достатъчни, за да го изберат в авангарда на съветската инвазия в Афганистан през седемдесет и девета. И две години по–късно пристига тук.