— Този тип наистина те е уплашил.
— А теб не е ли? След онова, което си го видял да прави с Кобаяши?!
— Да. Но не е само това, нали?
Тацу кимна.
— Както си забелязал, той разполага с точна разузнавателна информация. Това е проблем, понеже му позволява да действа изключително ефикасно, разбира се. Но също ми показва, че Виктор има могъщи съюзници, най–вероятно в правителството. И не успях да открия кой, как и защо.
— Затова имаш нужда от моята помощ.
— Точно така.
— Честно казано, Тацу, предпочитам да го ликвидирам, отколкото да го разпитвам.
— Напълно те разбирам. Но едното може да доведе до другото.
Това беше вярно. И Тацу можеше да ме притисне много по–настоятелно. Нямаше да е справедливо да не направя и аз известни отстъпки.
— Добре. Аз също ще проверя някои следи. Ще се опитам да науча повече. Ще ми помогнеш ли с Олег?
Последва мълчание, докато обмисляше молбата ми.
— Ще ти помогна — накрая отвърна той. — Но трябва да действаш много внимателно, нали разбираш? Това е като отстраняване на злокачествен тумор. Не бива да нараниш околните тъкани.
Допих бирата си и оставих халбата на масата.
— Ти само ми кажи къде да намеря тумора. И аз ще го отстраня.
9
На другата сутрин позвъних на Олег.
Пак нямаше нищо за Сугихара. И това отново ме изпълни с облекчение. Понеже в момента очаквах да получа информация за самия Олег.
Напуснах хотела в Икебукуро и намерих друг в Шибуя. Не се безпокоях особено, че Виктор ще ме проследи, но винаги е по–добре да си в движение, отколкото да се превърнеш в неподвижна мишена. А и смяната на хотелите не ме затрудняваше. Нямах много багаж. Всъщност имах само един сак.
Представих си срещата ни с Мария в биишики бара на Миямото. И си спомних нейните забележки за взетия ми под наем смокинг, както и очевидното неодобрение, с което Куросава оглеждаше облеклото ми. Излизането на скъпо заведение беше повод да се представя в по–добра светлина, затова реших да отида на пазар.
Взех метрото до „Мицукоши“ в Гинза, най–стария и престижен универсален магазин в Токио, който отвътре имаше застрашителен вид. Всички изложени стоки изглеждаха много по–качествени от онова, което дотогава си бях купувал, и клиентите, които ги разглеждаха, носеха също толкова качествени дрехи — определено по–качествени от моите. Те ме зяпаха, когато минавах край тях, мръщеха се на изпомачканата ми риза, изтърканите ми дънки и износените ми обувки, и за миг ми се прииска да си тръгна. После обаче видях указателна табела за отдела за мъжко облекло на шестия етаж, казах си „Какво пък, по дяволите?“ и се насочих към ескалатора.
Шестият етаж се оказа огромен и за щастие, пуст в сравнение с долния. Започнах да разглеждам, като се чувствах странно глупав и безпомощен.
Един мъж с костюм на тънки райета и бадж, представящ го като „Служител Ито“, трябва да беше забелязал смущението ми, защото се приближи и с изключителна любезност ме попита:
— Уважаеми посетителю, бих ли могъл да ви помогна с нещо?
— Да — отвърнах аз. — Благодаря. — Обаче не знаех как да продължа.
— Нещо… конкретно ли търсите?
— Ъъъ… — Какво всъщност търсех, по дяволите?
— Довечера имам среща. С жена. В скъп бар. И си мислех…
Нещо подходящо за случая ли?
Стори ми се толкова ясно, след като вече го беше казал.
— Да, точно така.
— Нещо официално ли имате предвид? Или по–небрежно?
„Официално“ не означаваше смокинг, нали? Защото сватбата беше официален прием и всички носеха смокинги. Но в този контекст трябва да означаваше просто костюм и вратовръзка. Нямаше ли да е прекалено? Сигурно. А какви бяха правилата за небрежното облекло?
Той отново усети, че се затруднявам, и ми даде нужното разяснение:
— Костюм и вратовръзка? Или пък неофициален панталон и хубава риза?
— Точно така. Разбира се. Може би по–скоро… неофициален панталон. И хубава риза. — И в изблик на вдъхновение прибавих: — Тя е италианка. Предполагам, че харесва италианската мода.
Последните ми думи го накараха да се засмее, но не грубо.
— Всеки харесва италианската мода. Това определено е добър избор.
След час напуснах магазина облечен с антрацитночерен габардинен панталон, светлосив кашмирено–копринен пуловер с остро деколте, кафяв велурен колан и кафяви велурени обувки с умерено дебел борд, за да се постигнел нужният баланс с панталона и пуловера. Терминологията дължах на Служителя Ито, а дрехите бяха на Брунело Кучинели, нов италиански дизайнер, който според уверенията на Ито бил последният писък на модата в Милано и скоро щял да завладее целия свят. Бях решил, че е добре да свиквам с новата си външност, затова помолих служителя да прибере старите ми дрехи в торба, с която сега излязох на улицата. Забелязах, че хората ме заглеждат по друг начин, и се почувствах неловко. Добре ли изглеждах? Или имах фалшив вид?