Тя е омъжена, нали знаеш.
Това ме накара да се изсмея. След като допреди малко се бях колебал дали да убия мъжа й, любовната връзка с нея ми се струваше морално чиста.
Постъпваш като глупак. Не може да не го разбираш.
Реших, че не ми дреме. Което, естествено, само по себе си беше симптом и причина за глупостта ми.
Върнах се на „Аояма–дори“ и пресякох от отсрещната страна, където започваше „Минами Аояма“. След няколко минути открих пряката, която търсех — сумрачна улица с жилищни сгради. Петдесет метра нататък видях отляво стара, тясна къща с портик, носен от два грубо издялани дървени стълба и осветен от два аплика. На прозорчето на вратата имаше дискретна табела с надпис „Радио“. Тъкмо минаваше шест и аз се зачудих дали Мария вече е там. Самата мисъл накара сърцето ми да се разтупти по–силно. Пооправих си пуловера и влязох.
Първото нещо, което ме порази, беше колко е тихо. Не точно безшумно — а приглушено, сякаш тишината по–скоро присъстваше, отколкото отсъстваше. От невидими тонколони се носеше непозната ми джаз мелодия, която се сливаше с приглушеността и в същото време я подчертаваше.
Вляво пред мен имаше дълъг, меко лъщящ дървен бар. Зад него стоеше елегантен мъж, горе–долу на моята възраст, със смокинг, раирана вратовръзка и тъмносиня жилетка.
— Ирасишимасе — с поклон ме поздрави той.
Огледах се наоколо. Заведението беше разкошно.
Безупречно. Зад мъжа имаше полирани дървени лавици, отрупани с шишета, декантери и изящни чаши. Стените и таванът бяха боядисани в мастиленосиньо и на този фон изпъкваха дървените греди. Забелязах, че осветлението не е директно — множество малки лампи, вградени в лавиците и в самия бар. Това създаваше интимна атмосфера, почти като в храм.
— Конбан уа — отговорих аз и също се поклоних. — Нали може да седна? — Странен въпрос, осъзнах, но там беше толкова красиво, че ми се стори грехота да не попитам.
Мъжът се усмихна.
— Където пожелаете. Отворих преди няколко минути и вие сте първият клиент за днес.
Имаше няколко маси, но кой знае защо имах чувството, че ще е грубо да се отдалеча и да седна на която и да е от тях. Затова се настаних в отсрещния край на бара.
— Аз… очаквам една приятелка.
— Разбира се. Да ви предложа ли нещо дотогава?
Отново се озърнах наоколо и импулсивно казах:
— Красиво е.
Щеше да е малко неучтиво човекът да ми благодари, тъй като така щеше да покаже, че е съгласен с мен, все едно в Америка да отговориш „Да, знам“ на комплимент. Вместо това той просто се поклони.
— Казвам се Фудживара — съобщих японското си име, защото ми се струваше редно да се представя.
Мъжът отново се поклони.
— Одзаки.
— Ваше ли е заведението, Одзаки–масутаа?
— Да. Скоро ще празнуваме десетгодишния му юбилей.
Трябваше да е по–възрастен, отколкото изглеждаше. Или да е бил необичайно млад, когато е открил бара.
— Един мой приятел ми препоръча да дойда тук. Той ми каза, че сте създали заведението в съответствие с биишики. Виждам, че не е преувеличавал.
Мъжът се поклони.
— А вашият приятел е?…
Поколебах се за миг, но реших, че няма нищо лошо, ако му кажа.
— Миямото.
— А, да, Миямото–сан. Той е наш редовен клиент още от самото начало. И е голям любител на гимлет.
Страхотно, значи Миямото беше редовен клиент. Дано не се изтърсеше тая вечер. Защото не знаех какво ще му обяснявам. Или пък ако Одзаки му споменеше, че някой си Фудживара е идвал с изумително красива италианка. Е, просто можех да му кажа, че съм използвал Мария, за да се доближа до мъжа й, но се надявах да не се стига дотам. Тази мисъл кой знае защо ме смущаваше. Може би понеже не исках Миямото да ме види като способен на такава хладнокръвна пресметливост. Самият аз не исках да се видя способен на такова нещо.
— Гимлет ли? — Не биваше да се преструвам, пък и сигурно нямаше да стигна далече, затова прибавих: — Не съм голям познавач на коктейлите. Малко разбирам от скоч и толкова.
— Е, всъщност няма какво толкова да му се разбира. Коктейлите са като играта го. Правилата са прости. Труден е майсторлъкът. Гимлетът например е само джин с пресен сок от лайм.
Не бях сигурен кога ще дойде Мария. И изведнъж — дали изобщо ще дойде. Закъсняваше само няколко минути, можеше да се е задържала на работа. Но можеше и да се е отказала. Беше ми се сторила малко неуверена, когато я поканих.
Е, щом закъсняваше, тя едва ли щеше да има нещо против, ако си поръчам коктейл, докато я чакам. А ако се беше отказала, поне щях да удавя мъката си.