— Звучи идеално. Бих искал един гимлет.
Той се поклони и през следващите няколко минути го наблюдавах как изпълнява очевидно грижливо обмислен и дълго упражняван ритуал. Първо уви резенче лайм в бяла кърпа и го изцеди в шейкъра. След това наля точна мярка джин и добави няколко кубчета прозрачен лед. Накрая хвана шейкъра с върховете на пръстите си и започна да го върти само с китки, като притискаше лакти към тялото си. Личеше си влиянието на садо, както ми беше разказвал Миямото.
Когато свърши, Одзаки изсипа бистрата течност, увенчана с фина пяна от разбиването, в изящно гравирана коктейлна чаша. Сложи я върху подложка и уверено я постави под една от лампите, която я освети като произведение на изкуството.
Помислих си за Миямото и неговия нен и съзнателно отделих време, за да оценя естетическото въздействие на творбата. После внимателно вдигнах чашата, поднесох я под носа си за миг и отпих.
Коктейлът беше чудесен — студен и освежаващ, и макар, разбира се, да имаше вкус на лайм и джин. Усетих още някакъв аромат, който Одзаки трябваше да е постигнал с чиста алхимия. Тъй като не исках да го смущавам с нов комплимент, просто сведох глава в знак на възхищение. Той отговори на поклона, пожела ми „Приятно прекарване“ и се отдалечи да реже някакъв плод в другия край на бара. Това ми напомни за Виктор и неговата райска ябълка, но с лекота успях да пропъдя тази мисъл. Може би гимлетът вече ми действаше.
Появиха се още двама души — малко по–възрастни мъже с костюми. Одзаки ги поздрави по име, явно и те бяха редовни клиенти. Имаха важен вид и аз се опитах да разгадая причината. Костюмите им изглеждаха скъпи, но защо? Заради начина, по който им стояха, заради материала или нещо подобно. Не носеха куфарчета — това предполагаше, че имат подчинени, които се грижат за тривиалните неща, изискващи носене на чанта. И излъчваха непринудена самоувереност, докато се настаняваха на бара, като че ли по право заемат определено място в света.
Усетих, че съм малко замаян. Нямаше проблем. Беше приятно. Реших, че трябва да започна да анализирам хората по това как се обличат, държат, ходят и разговарят и така да стигам по обратния път от външността до истинската им същност. Не само за да разбирам едва доловимите указания, а и за да мога да ги артикулирам — и после да ги имитирам като своеобразен камуфлаж, където и когато се наложи.
След десет минути тъкмо се бях справил с гимлета, когато отново чух вратата да се отваря. Погледнах натам. Този път беше Мария — приличаше на кинозвезда с черната си пола и риза. Носеше косата си вдигната. Дали с това искаше да ми покаже, че се срещаме по работа, обратното на онова, което щеше да загатва по–небрежната свободна прическа?
Или просто обичаше да носи косата си така. Кой можеше да знае, по дяволите? Щеше ми се да престана да я анализирам прекалено. Изправих се и й махнах с ръка.
Тя се усмихна, приближи се и ме целуна по бузите.
— Che eleganza!
Долових опияняващ аромат на парфюм. Беше си сложила парфюм… това означаваше ли нещо?
Пак я анализирах. Опитах се да се съсредоточа.
— Знам — казах аз. — Трябва да благодаря на приятеля си за отличната препоръка.
Мария се засмя.
— Барът е прекрасен, само че имах предвид теб! Направо нямаше да те позная!
Усетих, че се изчервявам като идиот.
— Купих си едно–друго. Радвам се, че ти харесва.
— Определено. Само се виж! Sei un figurino. Нали ти казах, италианската мода е върхът! Ако се обличаш така в музея, всички жени ще припадат по теб.
Стана ми приятно и в същото време бях заинтригуван.
— Как позна, че дрехите са италиански?
— А, по плата, кройката, качеството. Не че американците не правят хубави дрехи. Но кройките им скриват фигурата, а не я подчертават. Същото важи за британците. А французите прекаляват в обратната посока, защото се опитват да имитират италианците. Разбираш ли? С италиански дрехи изглеждаш… ммм… уверен. Показваш, че се радваш на живота, но не прекалено демонстративно. Е? Това на моето влияние ли се дължи?
Отново се изчервих. Държах се нелепо.
— Може би малко. След като ми обясни за смокинга.
— О, бях прекалено сурова към теб.
— Не, ни най–малко. Обичам да слушам такива неща. — Което си беше самата истина, макар да не очаквах тя да разбере причината.
Седнахме и Мария се озърна към празната ми чаша.
— Какво пиеш?
— Гимлет — като истински познавач отвърнах аз.
— Хмм. Обикновено предпочитам негрони. Как е гимлетът?
Усмихнах се.
— Не съм пил по–хубав.