Одзаки явно притежаваше изключителен усет за подходящия момент, защото се приближи точно тогава.
— Гимлет, моля — каза на японски Мария. — Моят приятел току–що ми го похвали.
Понечих да си поръчам още един, обаче реших, че трябва да продължа да разширявам хоризонтите си.
— Омакасе — казах. — Каквото ми препоръчате.
Одзаки се поклони и изпълни ритуала, на който бях станал свидетел преди малко. Мария го наблюдаваше, видимо очарована.
— О, уцукусии угоки — прошепна ми тя, като използва японския израз, буквално означаващ „красиво движение“. Смисълът му обаче по–скоро е свързан с физическото изящество, например на балета. — И барът е разкошен. Биишики.
— Тъкмо това ми каза и моят приятел. Онзи, от когото знам за това заведение. — Вече се чувствах длъжник на Миямото.
След няколко минути Одзаки ни поднесе коктейлите. Моят се казваше „Пчелни колене“ — джин, лимонов сок и меден сироп. Вдигнахме наздравица и отпихме.
— О! — произнесе Мария и леко се поклони на собственика. — Оишии десу. — „Великолепно.“
Аз също наведох глава. Одзаки се усмихна.
— Приятно прекарване — пожела ни той и дискретно се отдалечи.
Известно време разговаряхме за мода. Тя ме увери, че Служителят Ито от „Мицукоши“ ми е дал чудесен съвет, защото повечето мъже нямало да комбинират кафяви обувки с антрацитносив панталон, което за нея било едно от най–страхотните съчетания. Освен това ми обясни, че ако искаш да видиш дали един мъж наистина е облечен добре, трябва да погледнеш надолу — понеже повечето мъже не разбирали от обувки. И че вратовръзките винаги трябвало да имат гънка. И че кърпичката в джоба на сакото никога не трябвало да е от същия десен като вратовръзката. И че британците носели дрехите си като преграда, американците — като допълнение, японците — като униформа, а италианците — като покана. Мария имаше непринуден смях и явно й доставяше огромно удоволствие да споделя знанията и усета си.
С напредването на вечерта барът започна да се пълни. По някое време влезе бял мъж и се заоглежда наоколо. Около двайсет и пет годишен, гладко избръснат, с костюм и разхлабен възел на вратовръзката. Приличаше на американец, може би банков служител или юрист на задграничен пост. Но когато видя, че няма свободни маси, той си тръгна. На бара имаше едно място, така че явно имаше среща с други хора. За момент си помислих за Виктор, но мъжът не приличаше на руснак, пък и нямаше онова излъчване.
Мария пиеше втория си гимлет, аз също бях повторил моя коктейл „Пчелни колене“.
— Радвам се, че дойде — казах аз. — Мъжът ти няма ли нищо против?
Не бях съвсем сигурен защо я питам. Бях възнамерявал да се преструвам, че Сугихара просто не съществува.
Тя отпи от коктейла си.
— Тази вечер с колегите си трябва да забавлява гостите от една бизнес делегация. Ще си приказват на скучни теми като дисбаланса в търговията с полупроводници и отварянето на японския пазар за калифорнийския ориз. Така че съм свободна.
Имах чувството, че не му е казала, но не иска да го признае. От тази мисъл усетих известна топлина в слабините си.
— Често ли му се налага да забавлява разни хора? — Отново не бях съвсем сигурен защо й задавам такъв въпрос. За да умилостивя онази част от себе си, която продължаваше да се надява, че срещата ни има някакво оперативно значение ли? Или защото ми се искаше да се уверя, че според Мария вършим нещо… забранено?
Тя ме стрелна с поглед.
— Защо толкова се интересуваш от мъжа ми?
Свих рамене.
— Просто заради онова, което ми разказа преди. В музея.
Дано отговорът ми да й се беше сторил убедителен.
— Ами да, политиката е странна професия — след малко отвърна Мария. — Колкото повече се издигаш, толкова повече време ти отнема.
— Съжалявам.
— За какво?
— Просто… не ми прозвуча да си особено доволна от това.
Умълчахме се за момент. Също като в музея имах чувството, че тя се чуди дали да продължи, или да смени темата.
Мария въздъхна.
— Трудно е да обсъждам този въпрос, без да навляза в неща, които са… за които не искам да мисля. Които не искам да изпитвам.
— Извинявай. Не биваше да те разпитвам.
— Не, аз не съжалявам, че ме питаш. Просто…
Тя замълча и за момент плъзна поглед наоколо. След нейното пристигане бяха дошли още хора и в бара се носеше тихият шум от десетина приглушени разговора.
— Тук наистина ми харесва — каза Мария. — Радвам се, че предложи да дойдем.
— Аз също.
Тя се озърна към мен и се усмихна.
— Ти си много… ммм… искрен, знаеш ли?