Не знаех какво да отговоря.
— Това лошо ли е?
— Не. Всъщност е привлекателно. Харесва ми, че се изчервяваш толкова лесно.
Моментално усетих, че се изчервявам.
Мария се засмя.
— Виждаш ли? Не се безпокой. Жените си падат по мъже, които се изчервяват. Това показва, че ни харесвате.
Отново се умълчахме, после тя каза:
— Знаеш ли, струва ми се, че всеки съжалява за нещо. Обаче трябва да… ммм… разиграем ръката, която са ни раздали, нали така?
Кимнах. Боях се, че ако отговоря нещо, може да прекъсна откровеността й.
— Бил ли си влюбен, Джон? — след малко попита Мария.
Отново кимнах.
— Да.
— Какво се случи?
— Всеки ден си задавам този въпрос.
Тя се усмихна.
— И намираш ли отговор?
— Не такъв, че да ме удовлетворява. Ние живеехме в различни светове. Нямаше как да се получи.
— Понеже ти имаш две души ли?
— Не. Не беше заради това. След войната се захванах с неща, които тя нямаше да е в състояние да проумее.
— Какви неща?
— Това е история за някой друг път.
Под „някой друг път“, разбира се, имах предвид „никога“.
— Тя японка ли беше?
— Да. Е, от корейски произход.
— Къде е сега?
— В Америка, струва ми се.
— Не си ли се опитвал да се свържеш с нея?
— Мисля, че е по–добре да не го правя.
Погледът й излъчваше искрено съчувствие.
— Тъжна история.
— Самата ти каза, че всички имаме за какво да съжаляваме.
— Да.
— А ти? Влюбвала ли си се някога?
Мария впери очи в мене.
— Доста дързък въпрос към една омъжена жена.
Не се извърнах, окуражен от възхитителните еликсири на Одзаки.
— Знам.
— Е, отговорът е „да“. Бях двайсетгодишна, студентка в трети курс, когато мъжът ми дойде да чете лекции в „Сапиенца“. По–възрастен мъж, чаровен, високообразован и невероятно емоционален по отношение на изкуството. А и адски екзотичен за мен, нали разбираш.
Тя отпи глътка от коктейла си.
— Предполагам, че можеш да си представиш останалото. Забременях. Той не можеше да удължи престоя си в Италия. Почти не ми пукаше. Бях влюбена. Затова заминах с него. Но родителите ми… те са израснали в едно селце и бяха от по–старо поколение. За тях това беше ужасен скандал. И прекъснаха всякакви връзки с мен. Затова знаех, че когато напусна Италия, пътуването ми ще е еднопосочно.
— Не са ли поомекнали с времето? Дори след като си ги дарила с внук?
Мария стисна зъби за миг, сякаш се подготвяше за нещо мъчително, и впери поглед в чашата си.
— Мисля, че майка ми е искала да ме види. Но баща ми беше много… ммм… деспотичен. И тя сигурно се е страхувала да му се опълчи. С нея може би щяхме да се помирим. Ужасно ми се искаше. Нито за миг не съм ги мразила за онова, което направиха. Обаче тя почина. А когато… умря синът ми, получих писмо от баща ми. Съобщаваше ми, че това било Божие наказание за всичко, което съм им причинила.
— Съжалявам, Мария.
Тя кимна.
— Не искам да го намразя. Опитвах се да не го намразя. Но никога няма да му го простя. Да каже такова нещо. Каквито и тънки нишки все още да ни бяха свързвали, с писмото си той ги преряза завинаги.
Мария дълбоко въздъхна.
— Май имам нужда от още едно. А ти?
— С удоволствие.
Тя се огледа и Одзаки се появи изневиделица.
— Масутаа, две мартинита, моля. Изненадайте ни.
Не бях сигурен защо, но ми допадна, че тя поръча и за двамата. Може би защото това показваше, че й е приятно с мен.
Мария се озърна наоколо.
— Харесва ми — отново каза тя. — Този човек е създал вълшебно местенце!
Пак се умълчахме, докато Одзаки приготвяше коктейлите ни.
— Та такъв е отговорът на твоя въпрос — след малко продължи Мария. — Бях влюбена в мъжа си. И живяхме добре в Киото с нашето момченце. Кръстихме го Данте — в чест на поета, разбира се, и защото името лесно се произнася на японски.
Гласът й секна и тя млъкна, за да се овладее. Одзаки ни поднесе напитките, поклони се и се отдалечи.
Мария вдигна чашата си.
— Salute. — Тя отпи голяма глътка. — Mamma mia, този човек е вълшебник. Трябва да го обявят за живо национално богатство.
Аз също опитах коктейла, но почти не усетих вкуса му. Бях прекалено съсредоточен в нея.
— Както ти казах в музея, заради новото политическо поприще на мъжа ми ние се преселихме в Токио — поде Мария. — Все още бях щастлива. Данте ме правеше щастлива, независимо от всичко друго. Но после се случи злополука. Глупава злополука с въртяща се врата в една сграда. След това три години почти не излизах от къщи. Трябва да кажа, че свекърва ми беше много добра с мен. По–добра от родната ми майка, както можеш да се досетиш. И директорът Куросава ми предложи работа… е, това наистина ми спаси живота.