Изтекоха няколко секунди.
— Мислила ли си за… други деца? — попитах аз.
— О, това е една от онези злобни шеги на съдбата. Не мога да имам други деца. Само онази случайна бременност. Баща ми може да е бил прав.
— Не. Той е казал нещо отвратително, ужасно, защото е искал да ти причини болка. Бог няма нищо общо с това.
— Откъде си толкова сигурен?
Трябваше да се овладея. Не исках да й разкривам прекалено много.
Мамка му.
— Казах ти. Виждал съм страшни неща. Възможно най–страшните. И съм ги вършил. Не ме разпитвай за това, моля те. Никой, който се е върнал от този ужас, не иска да говори за него. Но съм виждал повече зло, отколкото всеки нормален човек би желал да знае, че съществува. И въпреки това никога не съм виждал наказанията и наградите да се дават по друг начин, освен наслуки. Ако имаше Бог, отдавна щеше да ме е погубил.
Още докато го казвах, си помислих, че сигурно не е трябвало. Но мисълта, че тя може да се самообвинява за нещастията си, ми беше непоносима. И съмненията й може би се дължаха на още нещо. Не вярвах в Бог. Понякога обаче е трудно да не вярваш.
Думите ми сигурно бяха насочени колкото към нея, толкова и към самия мен.
Още първият коктейл ме беше замаял. Сега изведнъж осъзнах, че замайването е изход, който съм подминал преди доста време.
Мария ме хвана за ръката и я стисна, кратко, но силно. После я пусна и отпи глътка мартини.
— Така или иначе, по прекалено много причини, за да навлизам в подробности, загубата на Данте се превърна в стена между мен и мъжа ми. Той се справя с мъката си, като се затрупва с работа.
— А ти как се справяш?
— А, като търся красотата в света. И като я показвам на хората в музея. И като си казвам, че някой ден пак ще съм с моето момченце. Трябва да го вярвам, иначе животът ще е непоносим.
Не отговорих. Не можех да намеря думи, които да изразят чувствата ми. Тя ме погледна и се засмя, въпреки че очите й бяха мокри.
— Виждаш ли? Искрен дори в мълчанието си.
Мария вдигна наздравица с чашата си и пресуши малкото останало в нея мартини. Моята чаша вече беше празна.
— Искаш ли да се поразходим? — предложих аз, защото доста се бяхме заседели. И защото исках да остана насаме с нея.
Тя ме погледна.
— Къде например?
— Не знам. На идване се отбих в Дзенкоджи. Онзи храм в Омотесандо. Много е красиво нощем. Цари пълен покой.
— Звучи чудесно. И без това имам нужда от чист въздух. Не помня кога за последен път съм пила три коктейла.
— И аз не помня кога съм пил четири.
Мария се засмя.
— Добре, явно имаме нужда от разходка.
Платих сметката, сбогувахме се с Одзаки и се насочихме към изхода. На излизане се огледах наоколо, но не забелязах нищо, което да ми се стори необичайно. Младият мъж с костюма най–вероятно не представляваше опасност. Това ме радваше. Не исках нищо да смущава удоволствието ми от срещата с Мария.
Когато тръгнахме по тясната улица, тя ме хвана под ръка, както пред музея. Дали просто не беше италиански обичай? Или означаваше нещо повече? Реших, че не ме интересува. Харесваше ми. И това ми стигаше.
След няколко минути стигнахме при храма. Изкачихме се по каменната алея и шумът на улицата постепенно заглъхна зад нас. Луната вече се беше издигнала по–високо и къпеше Дзенкоджи в редуващи се ивици светлина и сянка.
— О, обожавам тези малки храмове и светилища — каза Мария, като изви шията си назад и протегна ръце, сякаш можеше да докосне сградата, а не само да я види. — Дано не изчезнат, колкото и голям да стане градът.
Не отговорих. Стигаше ми само да я гледам и слушам.
Тя се насочи към чозуя, павилиона с коритото, където посетителите се пречистваха, като измиваха ръцете и устата си, преди да отидат в самия храм. Облегна се на един от стълбовете и впери очи в мен.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно?
Приближих се и се облегнах на срещуположния стълб.
— Разбира се.
— Когато те видях на сватбата, първо си помислих, че си от ЦРУ.
Това ме изненада.
— Защо?
— Защото оглеждаше залата изключително внимателно. И ми се стори, че в лицето ти има нещо, което не е японско, може би нещо американско. Затова реших да се позабавлявам. Но после си казах, че толкова откровено несръчен човек не може да е таен агент.
Ето защо ме беше заговорила. От любопитство, а не защото ме е харесала. Като никога обаче не се задълбочих в тази мисъл. Нали в края на краищата бяхме тук?