По бузата й се плъзна сълза и аз я избърсах.
— Било е само за миг. Не е грях да забравиш за миг.
— Просто… не очаквах.
Отново се умълчахме.
— Боях се да не те нараня — след малко казах аз. — Тъй де, опитвах се да не те нараня, но после…
Мария ме погали по бузата.
— Много си внимателен, Джон. Но нали знаеш, човек може да е и прекалено внимателен.
— Извинявай.
Тя се засмя.
— Няма нищо. Ти напълно го компенсира. Пък и с теб още не се познаваме толкова добре. Ако не познаваш една жена, по–добре да заложиш на предпазливостта. Ако тя иска да не си толкова предпазлив, съвсем скоро ще го разбереш.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Защо ти харесва да ме учиш?
— О, прекалявам ли?
— Не, ни най–малко. Научил съм повечето важни неща, които знам, от собствен опит. Така е по–добре.
Мария пак се засмя.
— Не знам точно. — Тя замълча, после продължи. — Но ми се струва, че е защото… с теб ще се познаваме съвсем кратко. И тъй като съм… ммм… егоистка, искам да ме запомниш. Не, не просто да ме запомниш. Струва ми се, че искам… частица от мен да остане в теб. Да те промени и да се превърне в част от теб. Да остане в душата ти, както ти беше в моето тяло.
— Наистина ли ще се познаваме съвсем кратко?
— Да.
— Защо?
— Защото такова нещо никога не е трайно. Ти си млад, но не чак толкова, че да не го знаеш.
Погалих я по корема.
— Имаш да ме учиш на толкова много неща.
Мария се засмя.
— Сигурно ще имаме време за това. Но не сега. Трябва да се прибирам.
— Ще ми се да можеше да останеш.
— Знаеш, че не мога.
Наистина знаех. Но се надявах поне да каже, че й се иска.
Отиде в банята и се облече. Започнах да се обличам и аз. Когато ме видя, тя попита:
— Какво, пак ли излизаш?
— Просто ще те изпратя.
— Може би е по–добре да се прибера сама.
— Нощем в тази част от Шибуя е малко опасно. Ще дойда с теб до улицата, става ли? Обещавам да не правя тъжни очи. Просто ще те кача на такси и ще ти пожелая лека нощ.
— О, наистина си много внимателен, вече ти го казах.
— Ще се видим ли пак?
Последва пауза.
— Не бива — каза тя накрая. — Но… да.
— Как?
— Може да ми се обадиш в музея.
— Добре. Ще те целуна за лека нощ тук. Навън ще се държим напълно благоприлично.
Целунахме се нежно, но усетих тъгата й и някаква колебливост. Искаше ми се да кажа нещо, но не знаех какво.
Спуснахме се по стълбището и излязохме навън. Хотелът се намираше на ъгъла на Г–образна уличка. Направо имаше други улички и хотели, а наляво се стигаше до главната улица. Отнякъде се носеше глъчка на гуляйджии. Беше се разхладило и луната се издигаше по–високо.
На един тънещ в сянка телефонен стълб петнайсетина метра право пред нас се беше облегнал и пушеше бял мъж с вид на банков служител.
Това не ми хареса. В Хякендана рядко идваха чужденци и тази улица обикновено пустееше. Нямах представа какво прави там белият. Затова пък знаех, че от мястото си може да наблюдава входа на хотела.
С нищо не показах, че съм му обърнал особено внимание. Завихме наляво и се насочихме към улица „Догензака“. Подминахме няколко двойки в района за любовни срещи, после и продавачите, рекламиращи стоката си пред сексшоповете. Тихата улица постепенно все повече се оживяваше, глъчката от ресторантите и баровете се усилваше, тълпите ставаха по–многолюдни. Този път Мария не ме държеше под ръка. В това имаше някаква ирония, защото на идване, когато несъзнателно ме беше хванала под ръка, сигурно не бяхме изглеждали толкова гузни, колкото сега, когато демонстративно и мълчаливо вървяхме на разстояние един от друг по улицата, край която имаше десетина любовни хотела.
Да приемем, че мъжът, когото видя в бара, не е сам. Може би са двама или повече. Ясно е, че от хотела ще се насочиш към главната улица, така че вторият ще е някъде там. Но къде точно?
Нехайно се озърнах наоколо. Нямаше много места, където да чакаш и в същото време да наблюдаваш улицата. Реших, че си имам работа само с чужденци. Ако в групата имаше японец, неговото присъствие край хотелите щеше да е по–незабележимо. Фактът, че са пратили бял мъж да ме следи, показваше, че не разполагат с друга възможност.
Подминахме един денонощен магазин от лявата страна на улицата. И хоп, той беше там — мъжът, когото бях видял в бара. Прелистваше списание, застанал така, че да вижда всичко наоколо. Плъзнах поглед нататък, все едно не съм го забелязал. Сърцето ми силно се разтуптя и в тялото ми се разля гореща адреналинова вълна.