Оставих настрана мислите за причината. Както и самообвиненията, задето така идиотски не съм успял да усетя засадата по–рано. И на това щеше да му дойде времето. Или пък не, защото щях да съм мъртъв.
Двама са. Най–много трима, но повече вече ще е прекалено.
Така. Ако имаше трети, щяха да оставят онзи от бара за накрая или съвсем щяха да го изключат от проследяването. Фактът, че са рискували да го забележа на двете места и да разбера, че ме следи, означаваше, че най–вероятно са само двама.
Не са проследили теб. Проследили са нея и тя ги е довела при теб. Затова първият надникна в бара. За да се увери, че сте заедно. После са се отдръпнали, затова не си ги забелязал пред бара или храма.
Но защо? Защо се бяха отдръпнали? Какво означаваше това за случващото се в момента?
Не искат да я замесват. Чакат да останеш сам.
Тактически ми се струваше логично. И все пак ясно си спомнях съвета на Олег за магазина за домашни потреби, отровата за мишки и ножовете. Наоколо имаше хора, естествено, но нямаше да е толкова трудно да наръгаш някого в гръб и да изчезнеш, преди минувачите да са видели лицето ти или изобщо да са разбрали какво се е случило.
Наближихме гъмжащата от пешеходци улица „Догензака“. Не знаех дали навалицата ще попречи на удара, или напротив, ще го улесни. От една страна, имаше много потенциални свидетели. От друга — достатъчно суматоха, движение и възможности да се скрият.
Главното обаче беше, че в момента, в който Мария се качи в таксито, преследвачите, които и да бяха те, щяха да се задействат. Което означаваше, че по всяка вероятност ми остава около минута живот.
Ако не ги изпреваря.
10
Щом стигнахме на тротоара, се завъртях надясно и вдигнах ръка за такси. Движението беше естествено, но и ми позволи с периферното си зрение да видя какво се случва зад нас. Сега водеше онзи от бара, обаче стоеше на разстояние. Не знаеха, че съм ги забелязал. Мислеха си, че няма защо да бързат. Това ме зарадва.
До нас спря такси и автоматичната врата се отвори. Мария се качи.
— Ще се видим на работа — казах аз и любезно и махнах с ръка.
Тя се усмихна.
— Grazie. — Вратата се затвори и колата потегли.
Можех да тръгна наляво или надясно. Или да пресека оживената улица. Можех да побягна с надеждата да остана жив и в крайна сметка да изляза победител.
Вместо това се завъртях и закрачих обратно по пътя, по който бяхме дошли.
Този рефлекс беше плод на интензивно обучение и смъртоносен опит. Засадата се подготвя по презумпцията, че щом я усети, обектът ще се опита да избяга. Затова, ако тръгнеш да бягаш, ти играеш по сценария на противника и сигурно ще се натъкнеш на нещо още по–лошо. Следователно бягството почти винаги е грешка. Имаш най–голям шанс да се спасиш, ако атакуваш врага.
Това не означава, че атаката е страхотна алтернатива. В края на краищата, нали са ти устроили засада, с други думи, вече си в ужасно неизгодно положение. Просто е за предпочитане в цялата вселена от кофти възможности, които ти остават след тоталната издънка да не забележиш засадата навреме. Ето защо, независимо дали бяха разбрали, че съм ги забелязал, сега беше изключително важно да не правя онова, което очакват и за което са се подготвили.
Затова си кимах и глуповато се хилех, все едно още съм замаян от джина и секса. Всъщност всички следи и от двете бяха изчезнали, заменени от ледена яснота. Преследвачите ми обаче не го знаеха. Знаеха, че съм бил в бар и после в любовен хотел. Щяха да видят изражението ми и то веднага щеше да се впише във вече изградената им представа. Това щеше да ги успокои. Да приспи вниманието им. Също като портиерите, които проверяваха поканите на сватбата, и като собствениците на магазини, подведени от скъпите ми нови дрехи, те щяха да видят онова, което вече очакваха. С малко помощ от моя страна, разбира се.
С периферното си зрение зърнах онзи от бара да се вмъква обратно в денонощния магазин. По–нататък по улицата забелязах онзи от хотела да се крие зад стълб на улична лампа. Да, не бяха очаквали да се върна по обратния път. Сигурно не се бяха досетили, че съм отседнал в „Елегант“. Мислеха си, че с Мария сме отишли там за кратка „почивка“. Предположението ми, че са стигнали до мен, като са я проследили, се затвърди, макар че щях да го анализирам по–късно. Сега най–важното беше, че вече съм ги принудил да реагират. Искаха да са зад, а не пред мен. Не можех да ги обвинявам. И аз исках да съм зад тях. И имах представа как да го постигна.
Познавах квартала сравнително добре — бях го проучил, когато Макгроу използваше кафенето „Лъвът“ за оперативни цели. И си го бях припомнил по–рано същия ден, когато търсех нов хотел. И все пак трябваше да съм го опознал по–добре. Трябваше да съм опознал всеки сантиметър от терена, за да мога максимално да го използвам в своя полза. Бях проявил мързел. Самодоволство. Е, така или иначе, никога повече нямаше да повторя тази грешка.