Отляво срещу денонощния магазин имаше пряка уличка — околните ресторанти сигурно я използваха като складово пространство и за да си изхвърлят боклука. Ако приличаше на повечето такива улички в Токио, може би щеше да ми свърши работа.
Пресякох и тръгнах по нея. Светлината и шумът моментално отслабнаха. Отляво луната огряваше ръждива метална ограда, обрасла до средата в бурени и затрупана с боклуци. Отдясно бяха нашарените с графити задни стени на сградите, покрай които бяха строени контейнери за смет, стари мебели и повредени електроуреди. Отгоре висяха множество електрически кабели.
Зачудих се дали са тръгнали след мен. Уличката беше достатъчно тъмна, мръсна и уединена, за да усетят нещо съмнително в поведението ми. От друга страна, ако не познаваше Токио, човек можеше да си помисли, че просто минавам напряко. Естествено, ако бяха достатъчно нахъсани, всичко това можеше изобщо да не ги интересува.
Малко по–нататък една котка изскочи измежду две сгради и избяга нататък по уличката. Добре. Тъкмо каквото търсех — пространства между постройките.
Вървях с умерен ход — нито прекалено бавно, че лесно да ме настигнат, нито прекалено бързо, че да се уплашат да не им избягам. В движение се озъртах наоколо и се уверих, че между няколко сгради отдясно има тесни проходи. Някои бяха задръстени с боклуци, други нарочно бяха преградени. Но не всички.
След по–малко от половин минута стигнах до дъното на уличката и завих надясно по пряка, която беше още по–мрачна и занемарена. Надясно имаше строителен обект — просто платнища, затиснати с тухли по краищата. Вдигнах една от тях — допадна ми тежката й солидност в дланта ми — после се затичах напред и при първата възможност пак свих вдясно, като продължих успоредно на уличката.
Спрях при първия отворен проход и надникнах край ръба, колкото да мога да наблюдавам уличката. След малко видях онзи от бара да минава от отсрещната страна. Той ме беше изгубил от поглед и сега вървеше по–бързо, несъмнено уплашен да не ме изпусне. Вмъкнах се в прохода, който се оказа толкова тесен, че трябваше да се движа странично. Стъпвах безшумно по меката повърхност — пръст, мъх и боклуци. Когато стигнах почти до края, приклекнах, успокоих дишането си и неподвижно зачаках.
След няколко секунди край мен мина онзи от хотела. Беше вперил поглед напред и изобщо не се озърна в моята посока — макар че едва ли щеше да ме забележи в мрака. Но аз го видях, както и ножа в дясната му ръка до бедрото. Вече бях предположил, че каквито и да са, те не ме следят просто за да ми отправят искрените си благопожелания. А сега го знаех със сигурност.
Безшумно се измъкнах след него, като се движех така, както се бях научил във виетнамските джунгли, където настъпването на една суха съчка щеше да изсипе отгоре ти цял северновиетнамски батальон, а препъването в опънатата жица на мина можеше да ти струва краката или топките. Или и двете. Дори не регистрирах съзнателно пръснатите тук–там боклуци и сухи листа. Автоматично ги заобикалях и бързо напредвах със скъпите си нови италиански обувки.
Когато стигнахме на три метра от края на уличката, аз се отказах от безшумността в полза на скоростта, тъй като исках да го настигна, преди да завие. В бързината обаче настъпих нещо, което не забелязах — захвърлена опаковка, сухо листо, нещо такова. Ръцете му се вдигнаха, главата му се завъртя и той започна да се обръща, усещайки с някаква примитивна част на ума си, че стъпката, която е чул зад себе си, предвещава смъртна опасност. Обаче закъсня. Високо замахнах с тухлата, като я държах за средата, и забих ръба й в темето му, прониквайки дълбоко в мозъка му. Може да му бях строшил и шийните прешлени. Коленете му се подкосиха и мъжът се просна напред по корем и разпери ръцете си отстрани. Ножът изтрополи на земята.
Бях се надявал да умре по–безшумно, но освен идеалния изстрел в главата и прерязаното гърло в тези неща няма никаква гаранция. Е, не извадих късмет. Когато падаше, от устата му се изтръгна сетен звук, някакво гъргорещо излайване. Не беше високо, но знаех, че другият ще го чуе заедно с изтрополяването на ножа.
Отчаяно се заоглеждах за ножа. Мъжът го беше държал в дясната си длан и когато се строполяваше, ръцете му бяха отстрани…