Онзи от бара тичешком изхвърча иззад ъгъла и когато видя сцената на лунната светлина, спря на няма и три метра от мене. Насочих вниманието си към ръцете му, като се опасявах, че може да има пистолет, и вместо това пак видях нож. Нападнеше ли ме точно в този момент, имаше всички шансове да ме очисти. Тухлата обикновено не може да се мери с хладното оръжие.
Само че той се поколеба, защото се нуждаеше от време, за да осмисли видяното — и да проумее как така съм се озовал зад него, как съм повалил партньора му и какво означава всичко това. „Когнитивен дисонанс“, така наричат психолозите това състояние, в което, изправен пред неприемлив или необясним факт, мозъкът се мъчи да го разбере. И тъкмо в този миг на колебание аз видях и грабнах ножа на неговия другар.
Щеше да е по–разумно и безопасно да избягам. Тогава обаче още бях млад и не се ръководех дотолкова от хладна рационалност, колкото ми се щеше да вярвам. Пък и бях натрупал много гняв към Олег и Виктор и търпението ми се изчерпваше. В мен живееше звяр, който много пъти ме беше спасявал през войната, звяр, който винаги си търсеше повод и който трудно контролирах. Фактът, че съм преследван и че току–що съм издебнал и убил единия от преследвачите си, освободи този звяр. А когато се освобождаваше от властта ми, в неговата природа не беше да бяга. В природата му беше да убива.
— Не знам колко ти плащат — почти изръмжах аз. — Но само ела насам и ти гарантирам, че няма да получиш нищо. Питай партньора си. В момента съм му стъпил в мозъка.
И тогава го видях в очите му. Страхът. Осъзнаването, че говоря истината. Че е притиснал в ъгъла звяр с остри зъби. Звяр, който знае как — по дяволите, и копнее — да ги използва.
Усетих, че ще се обърне и ще побегне, още преди да го направи. Затова вече прехвърлях ножа в лявата си ръка и тухлата — в дясната, преди да е успял да се завърти. И замахнах, преди да изнесе крака си напред. И запратих тухлата като снаряд, преди да е направил и една крачка.
Улучих го в темето с възхитително басово „фрас“. Той политна напред, като риташе спазматично с крака, защото мозъкът му продължаваше да издава команда „Тичай“. Мъжът се просна по очи, но не изпусна ножа.
Не е приятно да те замерят с тухла по темето, но знаех, че щетите най–вероятно далеч не са толкова тежки, колкото нанесените на партньора му. Съвсем различно е, когато тялото ти има място да се придвижи по посока на получения удар — като разликата между това да те ударят по лицето, докато стоиш свободно, и това да ти забият същия юмрук, докато тилът ти е опрян в стена. Чиста физика. Доказваше го фактът, че онзи не изпусна ножа.
Това обаче нямаше значение. Щеше да остане замаян поне още няколко секунди, а на мене ми отне по–малко време да стигна до него, да вдигна крака си и да настъпя дясната му длан с приятно твърдия ток на новата си италианска кафява велурена обувка.
В човешката длан има двайсет и седем кости. Не знаех колко съм строшил с подсиленото си от адреналина „настъпване“, но по моята строго немедицинска преценка определено бяха много. Той изкрещя и дръпна ръката си, реагирайки на болката и съответно зарязвайки ножа. Бездруго надали вече можеше да го държи, но все пак го изритах надалече. После приклекнах, забих коляното си в гърба му, сграбчих го за косата, силно дръпнах главата му назад, пъхнах острието под брадичката му и притиснах острия му ръб към гърлото точно под долната му челюст.
— От над десет години не съм прерязвал ничие гърло — осведомих го аз, като дишах като парен локомотив. — Така ли да си остане, или да прекъсна серията?
— Да си остане така — изпъшка мъжът.
Завъртях глава, за да проверя фланговете си. Беше чисто.
— Кой си ти, мамка му?
— Никой. Не съм никой.
— Отговаряй на въпросите ми, иначе ще си мъртъв „никой“. Защо ме следяхте?
Той простена и се опита да отдалечи главата си от ножа, но аз вече толкова силно бях изпънал шията му назад, че нямаше накъде да я движи. Косата му беше мокра и осъзнах, че му тече кръв от удара с тухлата. Стиснах го още по–здраво.
— Недей — задъхано произнесе мъжът. — Недей. Правиш страхотна грешка.
— Странно, от моята гледна точка, онзи, дето е направил страхотна грешка, си ти.
Той отново изпъшка.
— Само го направи, и ще те сполети такова нещо, каквото не можеш да си представиш!
— Стига бе?! По–лошо от това двама кретени да се опитат да ме издебнат в мрака и да ме заколят ли?
— Определено! Да не си въобразяваш, че можеш да се справиш с цялото ЦРУ?!
Дори само споменаването на това име ме накара отново да се огледам наоколо. Но уличката продължаваше да пустее.