11
Насочих се на запад по задните улички. В един квартален парк завързах пуловера за голям камък и го хвърлих в тинесто езерце. Можеше да го открият, но дотогава нямаше да е останала и следа от кръвта, пък и нямаше как да го свържат с мене. Найлоновата торба отиде в контейнера за смет зад един денонощен магазин, пешкирът — в друг контейнер. Не ми се щеше да се разделя с ножа, но претеглих нещата и реших, че е по–добре да не нося оръжие, с което е извършено убийство, и го пуснах в една канализационна шахта. По–късно можех да си взема друг, само че чист.
И веднага щом се избавих от тези инкриминиращи вещи, получих пристъп на треперене. Нямаше проблем. Последица от отделянето на адреналин и на осъзнаването, че е оставало съвсем малко да ме убият. Не беше за пръв път и нямаше да е за последен. Продължих да вървя и зачаках да отшуми.
Нищо ти няма. Издъни се и едва ти се размина. Но се справи. Вече си добре. В безопасност си. Сега трябва да помислиш. Мисли!
Да. На това в армията му казвахме „следоперативен анализ“. Какво сме направили добре, какво е можело да направим по–добре, какви поуки да си вземем, за да се справяме още по–добре в бъдеще.
Та така. Къде бях допуснал грешка?
Подишах дълбоко в продължение на около минута, за да проясня ума си и да се успокоя. Напомних си един от уроците на Макгроу: „Първо ми кажи какво знаеш. После ми кажи какво не знаеш. Накрая ми кажи какво мислиш“.
Добре. Започнах по реда на нещата.
Ти смяташе, че щом си чист, значи си в безопасност. Не отчете вероятността да проследят жената, с която имаше среща.
Да. Това беше глупаво. Бяха нарочили Сугихара. Като се замислих сега, не ми се струваше нелогично някой да разглежда неговата съпруга като полезна връзка. Толкова се бях увлякъл, че не ми се искаше да го видя.
Всичко това е вярно. Но си прекалено снизходителен към себе си.
Да, всъщност беше още по–лошо. Бях искал да не го видя. Естествено, костюмът можеше да е униформа на банков служител, а очевидно добрата физическа форма можеше да е резултат от редовни тренировки във фитнеса. Грешката ми отчасти можеше да се обясни и с днешното ми отиване в Гинза и с последвалото ми фокусиране върху онова, което дрехите могат да ми кажат за хората. Бях започнал да изграждам рамка, но после тъкмо тя ме беше ограничила. Бях видял човек с една професия, а трябваше да допусна вероятността той да има съвсем друго занимание.
Само че аз не просто се бях оставил да ме заблудят. Сам се бях заблудил. Беше ми се искало да вярвам, че Мария няма нищо общо със Сугихара, с моя свят. Защото исках онова, което е между нас, да няма нищо общо с другото.
Точно така. Ти слушаше сърцето си и не обръщаше внимание на мозъка си. Искаше да си романтик в бизнес, в който оцеляват само циници.
Усетих, че се съпротивлявам срещу тази мисъл от момента, в който ми хрумна. И отчасти тъкмо по това разбрах, че е истина.
Повече нямаше да допусна същата грешка. И даже да не можех да контролирам сърцето си, със сигурност бях способен по–добре да пазя гърба си. И да помня, че колкото и успешно да се защитавам, в момента, в който срещна друг човек, той автоматично се превръща в слабото звено на моята сигурност. Може да беше грозно и егоистично, обаче тук не ставаше дума за емоции. Ставаше дума за самото ми оцеляване.
Добре. Мария представляваше опасност. Но дали имаше опасност за самата нея?
Не. Ако искаха да я очистят, можеха да го направят, докато сме заедно. Храмът щеше да е идеалното място — тъмно, тихо, вниманието ни беше насочено другаде. Само че не го бяха направили.
Почти. Но защо не са убили само теб? Тя се беше облегнала на онзи стълб, спомняш ли си? Ти стоеше с гръб към улицата. Можеха да се приближат зад теб, да те наръгат nem–iuecm пъти в черния дроб и бъбреците и да изчезнат — всичко това за не повече от пет секунди. В страха си, в цялата суматоха и мрака, Мария нямаше да види лицата им. Двама бели мъже, ако изобщо забележеше и това.
Звучеше логично. Следователно те не само не бяха искали да я убият. По никакъв начин не бяха искали да я замесват в моята смърт. Дори не бяха искали тя да е наблизо.
Замислих се за Сугихара. Възможно ли беше да ги е пратил той?
В това имаше известен смисъл. Политикът притежаваше огромно влияние. Ако я ревнуваше, ако беше наредил да я следят и да убият любовника й… сигурно щеше да настоява да не го правят пред нея. Всеки детектив, който струваше нещо, щеше да заподозре Сугихара въз основа на този вероятен мотив.
Добре, има известен смисъл. Но струва ли ти се вярно?