Последва пауза. Отговорът му щеше да ми каже всичко, което исках да науча.
Той се засмя.
— Виктор е прав. Ти имаш топки. Добре, смелчако. Ще ти дадем повече пари.
Това го потвърждаваше. Но трябваше да продължа играта. Да поддържам самодоволството му.
— Не просто повече. Двойно.
— Добре де, двойно. Ще ти дадем и още една информация. Получаваш още един шанс. И нали знаеш как ще ти платим, ако провалиш и него?
Не отговорих.
— С дупка в корема. Не голяма дупка. Колкото да влезе ръка. Моята ръка. Ще бръкна и ще ти измъкна червата. Един, два, три метра. После ще ти ги увия около шията. Така ще ти платим. Ако свършиш работата, ще получиш двойно. Ако се издъниш, ще те удуша със собствените ти черва, ебати. Разбрахме се, да?
„О, да, задник такъв. Няма да повярваш колко добре те разбрах.“
— Ти само ми дай информацията — отвърнах аз и затворих. После нарамих сака си и си тръгнах.
Отправих се към Комагоме, без да търся нищо конкретно, просто се опитвах да осмисля наученото по телефона. Стигнах до гробището „Сомеи Рейен“, където хората се събираха да съзерцават цъфтежа на вишните. Тази заран мястото пустееше, сигурно заради лошото време — зелено петно сред безжизнената сива маса наоколо.
Намерих пейка на един тревист склон с изглед към надгробните камъни и седнах. Чуваше се само тихият ромон на дъжда. Самотата и усещането за връзка с мъртвите, някои от които несъмнено бяха седели на същата пейка, ми подействаха успокоително. Предполагам, че гробищата подтикват някои хора към размисли върху големите въпроси на живота — кои сме ние, защо сме тук, какво означава всичко това. Моите размисли обикновено бяха по–тактически — кои са те, защо ме преследват, какво съм направил, за да разсърдя когото не трябва. Бях установил, че кой знае защо разсъждавам най–добре сред мъртвите, и това ме караше да изпитвам някаква странна привързаност към Макгроу, също познавач на токийските гробища.
Защо? Защо Виктор ми беше възложил поръчката?
Знаеш защо. За да станеш изкупителна жертва. И ако още не си го разбрал, напълно заслужаваш тази роля.
Да. Накисването беше най–важният ми урок от Макгроу.
Виктор разполагаше със солидна информация за Сугихара. Както и с вътрешен човек в проклетия клуб. И имаше надеждни хора. Тогава за какво му бях аз, по дяволите? Защо полагаше толкова усилия Сугихара не просто да умре, но и да го убия именно аз?
Какво беше казал той за Кобаяши? Че е бил боец в Гокумацу–гуми, един от клановете на якудза, и че след като са го изхвърлили оттам, Виктор му е дал втори шанс.
Да ти звучи познато?
Да. Напомняше ми за разказа на „Майк“ как се е върнал в играта, само че от другата страна на барикадата — как Уилсън му възложил нова работа, след като го уволнили.
И какво е общото между двете?
Опровержимостта, очевидно. Виктор искаше да се дистанцира от смъртта на Сугихара. Ако Кобаяши беше убил политика, следата щеше да води към Гокумацу–гуми. Ако го убиех аз, следата нямаше да води наникъде.
Сигурен ли си?
Бях сравнително сигурен. В края на краищата, какъв бях аз? Бях изчезнал от радара за десет години. Даже да се разровеха, щяха да открият само, че съм бил наемник, прекарал последното десетилетие във Филипините. Човек, който работи за чужда кауза — стига цената да е достатъчно добра.
Бивш американски войник. Който преди Филипините е бил куриер на ЦРУ.
Виктор обаче знаеше, че съм бил в армията — по време на първата ни среща се беше опитал да ми се подиграе за това. Миямото надали му бе казал за куриерската работа, с която се бях занимавал после, но дори да му беше казал, нямаше значение. Така или иначе, руснакът знаеше за връзките ми с американските власти в миналото. Което означаваше, че не ги смята за проблем. Предполагах, че най–важно за Виктор е да нямам връзка с него.
И какво ти говори всичко това?
Че става дума за изолация. За прекъсвач между Виктор и Сугихара.
Да. Явно много хора искаха да скрият ролята си в някакви престъпни дейности. Но защо? Каква беше играта?
Замислих се за човека на Виктор в клуба. И че предварително е знаел за посещението на Сугихара там. Руснакът най–вероятно имаше къртица в ЛДП Само че колко души са били информирани за плановете на Сугихара за снощи? Можеше да са десет. Или сто.
Не, вероятно не бяха чак толкова много. Някой беше осведомил Олег колко пъти е ходил до тоалетната Сугихара. Което означаваше, че къртицата е била там. И това ограничаваше броя на заподозрените. На колко? Пет? Десет?
Пак бяха много. Щях да попитам Миямото, но той пък как щеше да стесни кръга им?
Като ги сравни с друг списък.