— Добре. — Не исках да го информирам за проблема ни. Сигурно щеше да се озърне към чернокожия, да се напрегне или по друг начин да покаже на нашия приятел, че съм го забелязал.
— Е… къде ще ходим? — Изглеждаше малко по–неуверен от обикновено. Цялата тази шпионска история явно опъваше нервите му.
— Ето какво трябва да провериш — отвърнах аз. — Слушай ме внимателно, понеже имаме само няколко секунди. Някой от вашата организация е знаел, че снощи Сугихара ще е в един хостес клуб в Гинза, „Мунглоу“. Почти съм сигурен, че въпросният човек също е бил там. Както и на сватбата. Опитай се да разбереш кой е. Ще го направиш ли?
Чиновниците минаха край нас и Миямото изчака да се отдалечат.
— И ти смяташ, че този човек…
— Предава информация на Виктор, да. И може би на ЦРУ.
— Моля?
Покрай нас мина и майката с детската количка.
— Слушай. Имаме само още няколко секунди. Каквото и да откриеш, не прави нищо. Не казвай на никого. Засега това трябва да остане само между нас двамата. Разбираш ли? Много е важно.
— Разбирам.
Подминаха ни и възрастните жени. Грохотът на влака се усилваше и трябваше да повиша глас, за да го надвикам.
— Добре. Довечера пак трябва да се срещнем. Ще можеш ли?
— Да. Но защо чак довечера?
— Просто ме изслушай внимателно. Ти веднъж ми разказа за един биишики бар. Бар „Радио“. Знаеш го, нали?
— Разбира се. Ходя там още откакто Одзаки го откри.
— Отиди там следобед, когато отварят. Чакай навън — не влизай вътре. Не ме интересува как ще стигнеш до Джингумае, но искам да отидеш пеша до бара от ъгъла на „Омотесансдо–дори“ и „Аояма–дори“.
— Какво? Защо?
— Скоро ще разбереш, обещавам. И още нещо. След няколко секунди ще се случи нещо шантаво. Тръгни си веднага. С наведена глава. Не се опитвай да ми помогнеш. Не поглеждай назад. Просто се отдалечи бързо. И си закопчай сакото. Вратовръзките ти прекалено лесно се запомнят.
— Какво?!
Чернокожият вече беше на пет метра от нас. На четири.
Наложих си да продължа да говоря и да се държа спокойно.
— Чу какво ти казах, нали? Нищо друго няма значение.
Той поклати глава, явно озадачен.
— Да, ще се срещнем следобед, ще отида пеша от ъгъла, сега ще се случи нещо шантаво. Но… Просто нищо не разбирам.
Свих рамене и разперих ръце. Исках новият ми приятел да види празните ми длани. И това да го успокои.
Два метра.
— Не мисли за това. Просто го направи.
Един метър.
— Добре, но… какво е това шантаво нещо, за което говориш?
— Довери ми се. — Усмихнах се, сякаш ме е развеселила някаква безобидна шега. — Ще разбереш, когато го видиш.
Чернокожият вече тъкмо излизаше извън периферното ми зрение. Насилих се да изчакам, да не се обръщам прекалено рано, за да си помисли, че е успял да се промъкне зад гърба ми. Зърнах дясната му длан да се насочва към задния му джоб.
Обикновеният човек щеше да изчака. Онзи би могъл да бърка за портфейла си. За карта. Или кърпичка. „Няма откъде да знаеш — щеше да заяви обикновеният човек. — Няма откъде да си сигурен.“
Проблемът е, че обикновеният човек щеше да умре, докато получи нужното му доказателство.
Отпуснах тежестта си върху десния крак и се завъртях, като изнесох лявото си ходило напред, виждайки го да се обръща протяжно бавно в промененото ми от адреналина зрение, здраво стъпил на десния си крак, левият му се завърташе обратно на часовниковата стрелка, дясната му длан след миг и щеше да стигне до джоба му. Силно замахнах с лявата си ръка и с опакото на дланта си го ударих точно зад ухото. Тялото му се разтърси, но той продължи да се обръща, все още в играта, и аз сграбчих десния му ръкав с дясната си ръка, рязко го дръпнах към себе си и високо вдигнах дланта му колкото може по–далече от джоба му.
Последва кратка борба. Аз продължавах да стискам ръкава на сакото му. Той беше по–едър от мен, а и силен, и на два пъти се опита да освободи ръката си. Но джудист, който не е в състояние да задържи нечий ръкав, не е достоен за това име. Трябваше да съм мъртъв, за да пусна ръката му и да му дам още един шанс да извади оръжието си.
Чернокожият се опита да ме удари с лявата си ръка, но аз отскочих по посока на часовниковата стрелка, стрелнах лявата си длан напред, сграбчих неговата и я задърпах с къси конвулсивни движения, за да не му позволя да възстанови равновесието си. Исках да се вмъкна зад него, но той блокираше опитите ми да му извия ръката, като я дърпаше напред.
Затова обърнах посоката и силно натиснах дланта му към гърдите му, сякаш исках да му извия китката. Той може и да не разбра финта ми, но инстинктивно се опита да ми попречи — като изтласка ръката си към мене.